Саймън Тойн - Ключът

Беше три часът и четирийсет и една минута.

Драган спря до грубо издяланата стена на Пещерата на даровете и погледна надолу през отвора. Приличаше на опърпана хищна птица, която дебне плячката си. Не забеляза никакво движение по озарените от натриеви лампи улици на Стария град, проснали се в подножието на Цитаделата като яркожълт килим.

Усети как нощният студ се прокрадва в изнемощялата му плът, но усети и още нещо, което му напомни за първия полъх на предстоящия дъжд, донесен от пролетния вятър, или за първите лъчи на слънцето, надзърнало иззад студените облаци, за да го стопли. Както океаните и моретата реагираха на лунното притегляне, така и клетките на тялото му реагираха на приближаването на Тайнството.

Скоро То щеше да се върне, да изпълни планината с пречистващата си сила, да огрее тялото му и да възстанови здравето на жалкото създание, в което се бе превърнал.

Двама пазачи с червени раса стояха до големия дървен рудан на повдигащия механизъм. Той бе надделял над страховете им, възползвайки се от амбицията им с обещанието да ги издигне до sancti в замяна на помощта им.

„Върнете Тайнството - бе им казал - и всичко ще се върне постарому“.

Това се отнасяше до Цитаделата, до sancti и... до самия него.

Дик усети включването на автоматичните спирачки и вагонът започна да намалява скорост. Високо пред него сиянието на натриевите лампи осветяваше последната спирка в тунела.

Краят на неговата мисия.

Бе изпълнен със спокойствие и удовлетворение. Щом натовареше сандъка на платформата и дръпнеше въжето на камбаната, мисията му щеше да приключи.

Щеше да бъде из-пъл-не-на.

Това бе една от любимите му думи, толкова съвършена като форма и съдържание. Дори самото ѝ изричане го караше да се усмихва доволно. По този начин се бе почувствал, когато бе открил Божието слово в затвора и бе запълнил празния съд на старото си аз.

Вагонът бавно спря и той слезе на перона. Складът бе с размерите на двоен гараж, покрай стените му бяха наредени стелажи за стоки, а в единия ъгъл бяха оставени електрокари, чиито акумулатори бяха включени в електрическата мрежа, за да се заредят през нощта. Стелажите бяха празни, всички стоки бяха заминали по предназначение. Стъпките му отекнаха в празното пространство, рикошираха от стените и се сляха с тихото жужене на електродвигателя на малкия кар, който Дик насочи към вагона. Натовари сандъка и се насочи към изхода на склада.

Усети полъха на нощния въздух, когато напусна склада и пое по рампата към улицата в подножието на цитаделата. Дървената платформа се намираше точно над него и до нея се стигаше по дървен мост.

И тъкмо стигна до моста, когато всичко се обърка.

Първо чу забързани стъпки. Трима или четирима души, ако се съдеше по звука. Обърна се инстинктивно и посегна под якето си за пистолета, но в този миг го заслепи ярка бяла светлина.

- Джеймс Харис. „Уърлд Нюз“. Какво има в този сандък?

Видя обектива на телевизионна камера под ослепителната светлина, а също и обвития в нещо като дунапрен микрофон да се насочват към него. Зачуди се дали да не стреля в прожектора, а после и по хората зад камерата, но се поколеба. Камерата вероятно излъчваше сигнал към някоя подвижна телевизионна станция, а може би дори предаваше директно.

Извади ръка изпод якето, но не и преди операторът да види пистолета и да фокусира върху него за секунда.

- В сандъка няма нищо - каза Дик. - Нямате никакво право. Изобщо не бива да сте тук.

- Имат моето разрешение - каза друг глас и напред пристъпи друг мъж. Едната му ръка висеше в клуп, прехвърлен през врата, а другата държеше полицейска значка.

Полиция и преса! Ужасна комбинация!

Не му оставаше нищо друго, освен да зареже мисията си и да си плюе на петите.

Пристъпи към камерата, усмихна се широко и вдигна ръце, сякаш се канеше да се предаде. Операторът отстъпи назад, но не бе достатъчно бърз. Дик свали рязко ръката си надолу и събори камерата на земята. Чу се чупене на стъкло, прожекторът гръмна и всичко потъна в мрак. А Дик се хвърли върху полицая.

*

Болка прониза ръката на Аркадиан и той падна по гръб на плочника. Извърна се и посегна към пистолета си, при което рамото му изтръпна в агония, но едрият мъж вече завиваше зад ъгъла на склада. След миг изчезна.

Никой нямаше намерение да го преследва. Всички бяха прекалено заинтригувани от основния фокус на ексклузивната история, която Аркадиан им бе обещал.