Саймън Тойн - Ключът

Това обясняваше как Оскар бе успял да скрие Звездната карта тук. Бяха го подготвяли да го посветят в sancti точно преди да избяга. Вероятно я бе донесъл и скрил по време на някоя своя мълчалива молитва, уверен, че я оставя на сигурно място, след като малцина монаси слизат тук. И тя наистина е била на сигурно място... Докато някой не бе решил да почистят криптата.

- Пазят ли се някъде записи за тези преустройства?

- Всички документи се каталогизират и съхраняват в архивите на Голямата библиотека. Тя обаче е затворена. Вероятно бих могъл да вляза, но не и преди утринната молитва. А дори да вляза, ще отнеме доста време. Архивите са огромни.

Гейбриъл въздъхна разочаровано. Спомни си лунния сърп, който бе зърнал през прозореца на голямата пещера. С всеки час този сърп намаляваше.

Бръкна в джоба си и извади айфона си.

- Не разполагаме с никакво време. - Натисна няколко иконки и на екрана се появи снимка на страницата от дневника на Оскар с Огледалното пророчество. Гейбриъл подаде айфона на Атанасий и той започна да чете.

В сравнение с миризмата на гниене, пропила криптата, въздухът в Катедралната пещера им се стори чист.

- Трябва да побързаме - каза Атанасий, докато вървяха към главната порта. - Скоро коридорите ще се изпълнят с хора. Ще те преведа по по-кратък път.

Влязоха пак в лабиринта, който пронизваше недрата на планината, и след няколко завоя се озоваха в коридорите с килиите на спящите монаси и параклисите, в които други техни братя се молеха. Както и преди, Гейбриъл вървеше на известно разстояние - в случай че някой спре Атанасий - с приведена глава и нахлупена качулка, покрила лицето му. Малко им оставаше да стигнат пещерата с асансьора, когато и двамата чуха приглушения вой, пронизал мрака. Наподобяваше рева на ранено животно, попаднало в капан. Спряха и се заслушаха във воя, чиято сила нарастваше, сетне продължиха.

И тогава чуха стъпки. Те отекваха и не бе възможно да се определи от коя посока идват. Гейбриъл се скри в сянката на една врата и посегна към пистолета си в мига, в който зад гърба му изникна фигура с червено расо. Тя обаче го подмина, без да му обърне внимание, и се насочи към Атанасий.

- Трябва да дойдеш с мен - каза монахът.

- Къде?

- В лечебницата. Брат Сименон ми нареди да те открия. Каза, че е спешно.

Някъде от дълбините на планината прозвуча нов смразяващ вой.

- Добре - отвърна Атанасий. - Тъкмо отивах към Пещерата на даровете, за да взема новия график, но това може да почака.

Гейбриъл се притисна към вратата и проследи с поглед как монахът с червеното расо повежда Атанасий по коридора. Остана заслушан в отдалечаващите се стъпки на двамата и когато коридорът отново потъна в тишина, тръгна подир тях. Извади фенерчето от джоба си и го включи, като заслони крушката с длан. Видя пред себе си каменна стълба, която водеше към едно от разклоненията на главния тунел. Надяваше се това да е пътят, за който ставаше въпрос в неясните инструкции на Атанасий.

Заизкачва стълбите и след няколко минути усети отляво полъх свеж нощен въздух, тръгна натам и стигна до пещерата с асансьора. Свали монашеското расо, остави го сгънато на един рафт и отиде до ръба на шахтата. Ръцете му бяха уморени и слаби, но поне този път гравитацията щеше да е на негова страна. Сложи си ръкавиците и дръпна въжето, за да се увери, че е вързано здраво.

Бе се изкатерил дотук с надеждата да открие карта, която да ги отведе до края на едно свещено древно пророчество. Сега обаче си тръгваше с празни ръце, само с едва мъждукащата надежда, че брат Атанасий би могъл да открие някаква улика в архивите.

Погледна лунната нощ. Там някъде бе Лив. Беше ѝ обещал да се погрижи за нея, но отново се бе провалил. Не бе успял да я опази, не бе успял да открие и единственото нещо, което би могло да разкъса нишката от събития, описани в пророчеството, и да я освободи.

С натежало от тези мисли сърце той уви въжето около крака си, отблъсна се от ръба на пещерата и се заспуска в нощта като човек, когото бесят бавно-бавно.

В подножието на стълбите, които водеха към лечебницата, самотният вой се превърна в същински хор на прокълнатите. Ставаше все по-силен и на брат Атанасий му се наложи да мобилизира цялата си воля, за да продължи спускането си към лечебницата. Вече различаваше отделни думи, думи на скръб и покаяние, като най-често сред тях се повтаряше „прошка“.

Посрещна го пазач с хирургическа маска - изглеждаше странно под качулката на червеното му расо. Друг пазач, също с маска, стоеше до вратата на приемното отделение, мястото, откъдето идваше целият този шум. Когато Атанасий се приближи, му подаде маска и го загледа мълчаливо как си я слага. Едва тогава отстъпи встрани от вратата и почука достатъчно силно, за да го чуят вътре. Разнесе се стържене на резе и вратата се отвори.