Саймън Тойн - Ключът

- И къде ще ни настаните? Тук няма място, а и съжителството с тези, които вече са развили болестта, обезсмисля налагането на карантина.

- Пазачите ще се погрижат. Аз и хората ми ще заемем останали пещери в изолационното отделение. Сигурен съм, че ще намерим подходящо решение.

Атанасий разсъждаваше трескаво, за да открие начин да се възползва от неизбежната изолация, на която щеше да бъде подложен.

- Мога ли да предложа нещо? Библиотеката бездруго е затворена, а освен това до нея може да се стигне, без да се минава през по-оживените части на планината. Можем да превърнем някоя от читалните в болнично отделение, без да притесним никого. В момента библиотеката не се използва, а е достагьчно изолирана и разполага с климатична система, която ще гарантира, че въздухът, който дишаме, няма да зарази останалата част от планината.

Сименон кимна.

- Ще предложа този вариант. Междувременно ти ще трябва да напуснеш тази стая и да изчакаш в коридора. Изпратихме хора да доведат и останалите водачи на гилдии. Исках да разговарям първо с теб, тъй като бях сигурен, че ще разбереш логиката и ще ми помогнеш да убедим останалите.

- Разбира се.

Точно в този момент се чу силно почукване по вратата. Брат Сименон отвори и видяха на прага объркания Аксел. Атанасий отиде при него, постави ръка на рамото му и го завъртя леко, за да не става свидетел на тази ужасна гледка.

Аксел обаче се откопчи, впери поглед в него с едва прикрито раздразнение и викна:

- Видя ли какво направи? Ти донесе тази чума!

- Да се надяваме, че не си прав - отвърна Атанасий. - Да се молим - за доброто и на двама ни - болестта да се окаже нещо друго.

Силните ветрове над Атлантика брулеха белия гълъб, изрисуван върху опашката на транспортния DC-9. Самолетът изпревари разписанието си и кацна на международното летище в Газиантеп в два часа и петдесет минути.

В три часа и три минути до самолета спря товарна платформа, на която качиха сандък с приблизителните размери на ковчег. Качи се и едър рус мъж с черни дрехи, който постави длан върху сандъка, сякаш се намираше в съдебна зала и полагаше клетва върху огромна Библия. Платформата спусна ковчега и мъжа до товарния микробус, чиито врати вече зееха отворени, а ключът бе поставен в контакта. Мъжът сам избута сандъка от платформата в микробуса, затръшна вратите и седна зад волана. Завъртя ключа и роботизираният глас на сателитната навигация започна да го упътва по предварително зададения маршрут. След четири минути мъжът изкара микробуса от контролно-пропускателния пункт и пое по страничния път, който обикаляше летището. Той го отведе до главния път, който прекосяваше планините, за да стигне до град Руин.

Мина без проблеми планинския проход и навлезе в покрайнините на града точно в три и половина. Гласът от арматурното табло го насочи към широкия Източен булевард, а оттам по околовръстния път, който заобикаляше Стария град и навлизаше в североизточната му част, известна като Сенчестия квартал, понеже лежеше в сянката на планината. След девет минути стигна до крайната точка на своето пътуване.

Дик вкара микробуса в склада, построен досами старата крепостна стена, спря до една рампа и изключи двигателя. Достъпът на по-тежки превозни средства в Стария град бе забранен, затова хранителните продукти и стоките, необходими за всекидневната дейност на кафенетата и магазините за сувенири, се превозваха със зъбчата железница. Фуникулерът, който приличаше на голямо и бавно увеселително влакче, минаваше директно през крепостната стена, след което навлизаше в подземен каменен тунел, в който пълзеше към върха на хълма, за да стигне до главния склад в Стария град.

След като се увери, че наоколо няма някой, Дик слезе от шофьорската седалка, взе количка за палети и отвори задните врати на микробуса. Издърпа сандъка и го откара с количката до самотния товарен вагон с отворена странична врата, който го очакваше пред входа на тунела. Качи сандъка в него, седна в кабинката в задната част на вагона и отвори съобщението в телефона си, за да прочете отново получените инструкции.

Вдигна капака на пулта за управление и натисна последния от трите червени бутона. Вагонът пое бавно-бавно, теглен по релсите от желязна верига и зъбни колела, но заради пневматичните гуми и електрическия двигател не издаваше никакъв шум, който да наруши нощната тишина. Навлезе в сумрачния тунел и започна да се изкачва. Целта му бе третата и последна спирка, разположена на самия връх на Стария град до улицата, която заобикаляше основите на Цитаделата.