Матю Райли - Великата китайска зоологическа градина

– Има друго гнездо, Хамиш. По-голямо – каза Си Джей.

Последва мълчание.

– Китайците са намерили малкото гнездо – добави Си Джей. – Ако се измъкнат, драконите ще събудят другото и тогава ще има много повече чудовища. Всички населени места наоколо ще бъдат унищожени. После драконите ще отлетят и ще намерят още и още гнезда, докато не залеят всичко. Не можем да позволим да се случи подобно нещо.

Хамиш преглътна с мъка.

– Добре. Какво искаш да направя?

– Можете ли да стигнете до военното летище?

Хамиш стоеше до огромната външна порта на станцията за управление на отпадъци. През решетките се виждаха светлините на летището на няколко километра път по откритата равнина.

Обърна се назад към залата, затърси някакво превозно средство и го откри.

– Мисля, че ще успеем.

– Искам да отидете там и да защитавате платформите. Те са петнайсет и приличат на бетонни бункери. Няма да можете да отблъсквате вечно драконите, но искам да удържите купола колкото се може по-дълго.

– Ами ти? Къде отиваш?

– В града на работниците – каза Си Джей. – О, Хамиш?

– Да?

– Има два нови дракона, които... ами, огнедишащи са – каза Си Джей.

– Естествено – иронично отвърна Хамиш, – Си Джей, откъде знаеш за това по-голямо гнездо и тъй нататък?

– Един дракон ми каза. – просто отвърна сестра му. – А сега трябва да отлитам. Край.

Си Джей прекъсна връзката и се замисли. После повтори:

– Понякога трябва да се провалиш, преди да успееш...

Сви устни и се обърна към Ли.

– Ли?

– Да?

– Имам нужда от теб и от един от онези камиони за поправка. Искам да дойдеш с мен в града на работниците. Съгласен ли си?

Ли се замисли за момент.

– Наистина ли мислите, че драконите ще станат повече, ако се измъкнат? Че ще отворят други гнезда?

– Да – отвърна Си Джей. – И тогава освободените дракони ще отворят още гнезда. Броят им ще се увеличи многократно и много бързо.

Ли кимна.

– В такъв случай идвам с вас в града.

Си Джей се обърна към Мини.

– А. ти, мъничката ми, ще трябва да стоиш на сигурно място, докато всичко това не приключи. – Хвана момиченцето за ръка и го поведе към една клетка в ъгъла. – Тук ще си в безопасност. Не излизай от клетката, докато не се върна да те взема, става ли?

– Да, Си Джей – отвърна Мини.

Си Джей взе още едно фенерче и храна и вода от съседния кабинет, даде ги на Мини, след което затвори клетката.

После се върна при Лъки в стаята за прегледи.

Драконът вече се беше изправил, проверявате скобите и разперваше криле, които почти изпълваха помещението.

– Лъки добре? – попита Си Джей.

Лъки измяука.

– Лъки силна... Бяла глава добър човек...

– Лъки,., бие?

Драконът се обърна към нея и на изразителната му муцуна се изписа решимост.

– Лъки... Бяла глава... бият.

Не се изпречвай сам пред яростта на дракона!

Лъки летеше високо над долината на Великата драконова зологическа градина на Китай, понесла Си Джей и Ли на гърба си. Беше почти пет сутринта, един час преди изгрев-слънце, и останалият без електричество зоопарк представляваше само неясни очертания. Дъждът беше спрял и буреносните облаци се бяха разсеяли, небето бе пълно със звезди.

След десетина минути във въздуха Си Джей забеляза постройки на няколко километра отвъд североизточния ъгъл на зоопарка.

Градът на работниците.

Гледан от въздуха, той сякаш изникваше от равнината – няколко жилищни и офис сгради, складове и паркове, през които лъкатушеше река, над която минаваха два моста.

За Си Джей гледката бе поредният пример на изумителната способност на Китай просто да създава онова, от което се нуждае. На китайците им трябваше миниатюрен град и те си го построяваха.

Няколко сгради все още бяха в строеж. Над тях се извисяваха кранове, а оголените им етажи бяха открити за стихиите.

Само че имаше един проблем.

Градът гореше.

Пламъците танцуваха навсякъде, от многоетажните сгради до магазините и преобърнатите коли и автобуси.

Драконите господари бяха минали оттук.

За разлика от зоопарка, градът на работниците все още имаше ток. Сред множеството пожари уличните лампи и сградите продължаваха да светят.

Си Джей погледна надолу.

Странни беше да видиш толкова пусти улици. Виеха автомобилни аларми, зовящи собственици, които никога нямаше да се появят. Не се виждаха никакви хора.