Матю Райли - Великата китайска зоологическа градина

– Добре – каза тя. – Щом бягаме от китайската армия в долина, пълна с дракони, време е да изясним нещата. Не си просто помощник на посланика, нали?

– Аз съм заместник-шеф на отдела на Централното разузнавателно управление в американското посолство в Пекин – отвърна той. – Имам деветгодишен опит на терен преди да поема, това назначение и да ме пратят в Пекин, Трябваше да е безгрижна канцеларска работа. А виж ме сега.

– Защо им е на ЦРУ да пращат агент в нова зоологическа градина? – попита Си Джей. – Управлението знаеше ли за драконите?

– Не – твърдо рече Джонсън. – Не знаехме нищо за драконите. Знаехме за зоопарка, знаехме, че се строи, от години и че е с невероятни размери. Но китайците ни изненадаха с драконите. Държаха ги в пълна тайна. Изобщо не подозирахме.

– Тогава защо са те пратили тук с посланика? – Си Джей погледна към Сайм, който тичаше зад тях.

– Работата ми е да наблюдавам стратегическия ядрен арсенал на Китай и други екзотични оръжейни системи – каза Джонсън, – Една от причините китайците да запазят това място в тайна е в това, че то е построено на военна територия. Преди няколко седмици получих информация, че Втори артилерийски корпус на Народната освободителна армия, дивизията, която контролира ядрените и мощните конвенционални оръжия, е изпратила три шесттонни термобарични бомби на военното летище до зоологическата градина. Задачата ми беше да открия защо.

– Значи тук има летище? – попита Хамиш.

– На няколко километра на югозапад от основната долина – каза Джонсън. – Огледален образ на цивилното летище на източната страна, на което пристигнахме.

– Какво е термобарична бомба? – попита Си Джей,

– Най-мощното конвенционално оръжие след атомната бомба – отвърна Джонсън. – Мощността ѝ е приблизително четирийсет килотона. Често ги наричат вакуумни бомби. Първоначалният взрив изпарява всичко в радиус триста метра от епицентъра, а ударната вълна е много по-унищожителна – тя създава вакуум, който буквално изсмуква кислорода в радиус от шестнайсет километра. Всяко живо същество в този район се задушава, при това по ужасен начин. В някои доклади се казва, че вакуумът изкарва белите ти дробове направо през гърлото.

– Чудна картинка – обади се Хамиш.

– Значи става дума за грамадна гадна бомба – каза Си Джей.

– Най-грамадната, която можеш да получиш, без да е атомна – потвърди Джонсън.

– И китайците имат три такива тук?

– Да – каза Джонсън. – Следя трите термобарични бомби, откакто китайците ги купиха от руснаците при една много потайна сделка. Знам серийните им номера, кодовете за изстрелване, дори кодовете за блокиране.

– Но защо им е на китайците да ги докарват в зоологическа градина, пък била тя и пълна с дракони?

Джонсън сви рамене.

– След като вече знам какво има тук, според мен бомбите са един вид застраховка, последно средство в случай, че изгубят контрол върху зоопарка и драконите се измъкнат. Взривяваш бомба и губиш недвижим имот, но същевременно унищожаваш всичко живо на километри наоколо. Това решава проблема с драконите. Така или иначе, три от тези бомби са тук ... някъде.

Алеята направи завой и тръстиките от дясната им страна изчезнаха, разкривайки поразителна гледка.

От южната страна имаше широк и висок водопад. Езерото под него искреше в светлините на прожекторите, всичко бе забулено от ситния дъжд. От другата страна на водопада, на около половин километър, се издигаше Драконовата планина.

При други обстоятелства гледката щеше да е прекрасна, но не и тази нощ.

На Си Джей не ѝ харесваше тук. Водопадът бе твърде шумен, не можеха да чуят нищо приближаващо, било то дракон или хеликоптер. Алеята продължаваше наляво, към казиното...

Ослепителна бяла светлина, блесна, около нея някъде отгоре. После огромният Ми-17 прелетя тежко над главите им. Машината увисна във въздуха и насочи двата лъча към Си Джей. и групата в края на блатото.

От лявата страна на хеликоптера проблесна огън и върху дъските се изсипа дъжд от .куршуми.

– Във водата! – извика Си Джей и скочи от алеята миг преди тя да бъде нацепена на трески.

Цопна в застоялата вода на блатото, точно там, където тръстиките достигаха езерото. Краката, ѝ намериха дъното и тя отново се изправи. Отметна мократа коса от очите си....

... и видя пред себе си зейналата паст на огромен крокодил. Опашката му се мяташе насам–натам като на нервна котка. Беше същинско чудовище, дълго поне пет метра.