Матю Райли - Великата китайска зоологическа градина

Джонсън кимна и каза:

– Да. Скоро ще дойдат да проверят.

– Но къде ще отидем ? – попита Улф.

Драконовата планина се издигаше от другата страна на езерото като черна сянка на фона на облачното небе. Около нея се простираше огромната долина, осеяна с хълмове, гори и водопади и гъмжаща от дракони.

Си Джей подхвърли пистолета на мъртвия капитан на Джонсън.

– Вие можете да ю използвате по-добре от мен. – После се обърна към другите. – Ще навлезем в зоопарка. И ако останем живи достатъчно дълго, ще измислим как да се измъкнем.

Най-опасното животно в една зоологическа градина е човекът.

Си Джей тичаше бързо, но безшумно по дървената пътека. Дъските скърцаха под краката ѝ. Водата в блатото се плискаше от движението на крокодилите.

Хамиш и другите тичаха зад нея, като също се опитваха да не вдигат много шум.

Нощта вече се беше спуснала, но беше сравнително лесно да се вижда благодарение на множеството прожектори по ръба на кратера. Пълната луна беше скрита зад плътни буреносни облаци.

Първите дъждовни капки затупаха тежко върху дъските.

Си Джей тичаше и се ослушваше дали китайците са се усетили. Когато откриеха, че американците, станали свидетели на касапницата, не са елиминирани, щеше да настъпи истински хаос. Засега обаче всичко беше спокойно.

– Си Джей Камерън – прошепна Го-Го, докато подтичваше до нея. – Позволи ми да отбележа, че си същинска Зина, шибаната принцеса воин! Добре се представи, Меденке.

– Благодаря, Го-Го – каза Си Джей.

– Наистина беше впечатляващо – обади се Грег Джонсън, когато се изравни с нея. – Къде се научихте да правите огнехвъргачки?

– В часовете по приложна наука в гимназията – отвърна Си Джей. – Честно казано, исках само да ги подпаля, да създам някаква суматоха. Гранатите бяха... ами... – Тя не довърши. И не спомена, че ръцете ѝ още треперят. Никога не ѝ се беше случвало да убива човек.

– Получиха си заслуженото – каза Джонсън и я погледна в очите. – Щяха да убият и вас, и всички ни. В момента въпросът е – и сега какво?

Си Джей се стегна.

– Сега трябва да се махнем – колкото се може по-далеч от блатото. Когато китайците разберат, че сме живи, ще пратят още войници, а. може би и вертолети.

– Съгласен. – Джонсън се обърна към Го-Го. – Хей, ти. Колко хеликоптера имат военните ви тук?

– Хей, тикво такава. Името ми е Го-Го или господин Го-Го, ясно? Да отговоря на въпроса ти. Общо седем хеликоптера – четири малки Z-10, два големи Ми-17 и един от онези наистина големите, с двете перки...

– „Чинук” – сети се Джонсън.

– Да, точно така. Той също е пълен с шибани оръжия. Драконите мразят хеликоптерите. Адски ги мразят. Виждал съм и няколко цивилни хеликоптера, но те идват само понякога и не са въоръжени, доколкото знам.

Джонсън се обърна към Си Джей. Продължаваха да тичат.

– Значи ще се крием и ще избегнем залавянето. А после?

– Първата ни работа е да намерим някакъв начин да се свържем с външния свят – работещ телефон или компютър. Трябва да повикаме помощ и да намерим къде да се скрием, докато някой не дойде да ни прибере – каза Си Джей. – Предполагам, че най-доброто място за криене е извън този кратер, така че след като намерим телефон, трябва да намерим начин да се махнем. Го-Го, къде е най-близкият телефон?

– В казиното. – Го-Го посочи над тръстиките. – Там има много офиси и стаи с купища телефони и компютри.

– Къде другаде? – попита Си Джей. – Искам няколко възможности.

Го-Го кимна към Драконовата планина, която се извисяваше в дъжда.

– Планината. В станцията, на въжената линия има офис на поддръжката. Да не забравяме и кабинета на управителя на ресторанта.

Си Джей погледна към дисковидния въртящ се ресторант на върха на планината и каза:

– Така, Колкото по-близо, толкова по-добре, така че тръгваме към казиното. Крием се, намираме телефон, викаме помощ, после се пръждосваме. Някой да е против?

Възражения нямаше.

– Измъкването през деня ще е почти невъзможно – каза Джонсън. – Трябва да го направим през нощта, докато е тъмно.

Без да спира, Си Джей се обърна и прецени Джонсън, С прошарената си коса и изваяните си черти той съвсем не беше грозен, но в него имаше нещо повече. Нещо в будните му сиви очи.