Катрин Каултър - В пропастта

— Сега вече и двамата, Лора.

— Нямам нищо против — увери ме тя. — Наистина се радвам, че дойде в библиотеката, макар и нищо да не знаеш за латвийските нарковойни.

В един и десет след полунощ все още бяхме будни; продължавахме трескаво да се любим. Вече не се смеехме; заобикаляше ни единствено тъмнина. Усещах прекрасната кожа на Лора и възхитителните стенания, които излизаха от гърлото й. По-късно се изправих на лакти и опрях чело в нейното.

— Аз приключвам, Лора.

— Да, усещам.

Тази жена имаше нахалството да се засмее.

— Не това имах предвид.

— Знам. — Целуна ме по брадичката, по ухото; бутна лактите ми и отново се озовах върху нея. Обви врата ми с ръце и ме притисна силно към себе си. — А аз приключих, Мак — когато влезе в библиотеката и ме разсмя. За мен това е доста невероятно.

— И за мен. Ще ми се само да се бяхме срещнали при по-нормални обстоятелства. Да те отровят и да стрелят по теб, докато те ухажва един мъж, е сложна работа — през по-голямата част от времето му се налага да се озърта.

— Малко или много аз те принудих. Като се сетя какви лъжи ти наговорих, се чувствам бясна и тъжна. Но се налагаше да го направя. Обещай да ми простиш.

— Понеже лежа гол отгоре ти, а ти ме целуна почти навсякъде, сигурно ще го направя. Но никакви лъжи повече, Лора. Става ли?

— Обещавам. А сега и ти ми обещай нещо, Мак. Обещай ми, че всичко ще се оправи.

— Мога само да ти обещая, че ще преживеем тази история, Лора, но ако Джили е замесена, не знам как всичко ще бъде наред?

Вместо отговор тя отново ме целуна и ние заспахме, като дъхът й галеше врата ми.

Сънувах невероятни сънища.

Около къщурката вече не бродеха върколаци и не се опитваха да надзърнат вътре.

Събудих се от удари по дърво и някакъв глас, който викаше.

Умът ми заработи на пълни обороти. Измъкнах се от леглото, навлякох памучни панталони и тениска и грабнах пистолета от нощното шкафче. Лора продължаваше да спи, излегната по гръб. Беше гола и преди да се усетя, ръцете ми бяха върху тялото й. Бързо я завих.

Дневната светлина не успяваше да надникне през завесите. В малката всекидневна беше сумрачно и студено — камината отдавна не гореше. Къде бе Гръбстър?

Някой отново потропа на вратата.

— Отвори. Хайде, Мак, отвори проклетата врата.

Разпознах сладкия раздразнен глас. Измъкнах стола изпод дръжката, отключих и отворих. На верандата стоеше специален агент Лейси Савидж, известна на всички — с изключение на родителите си — като Шерлок. Зад гърба й сияеше ранната утринна светлина. С буйната си червеникава коса приличаше на оживяла картина от Тициан.

В следващия миг увисна на врата ми и силно ме прегърна.

— Здравей, Мак — усмихна се тя широко, когато най-после ме пусна и отстъпи крачка.

— Моят ангел — обявих аз, прегърнах я и я завъртях. — Не ви очаквах толкова скоро. Какво направи? Веднага скочи в самолета ли?

Целуна ме по ухото.

— Да. — После, през рамото ми, продължи: — Здравейте, коя сте вие?

Оставих Шерлок бавно да стъпи на пода. Извърнахме се и видяхме Лора по тениска и с полепнали по влажното й лице коси. Гръбстър се търкаше в краката й.

— Толкова ли бързо ме заряза, Мак?

— Това е Шерлок, Лора. Помогнах й да си вземе последните изпити по физическа издръжливост в Академията. Здравата щеше да се издъни, ако не бях аз.

— Ха, ха! Той беше всеизвестен с физическа си сила, а аз с ума си.

Шерлок и Лора си стиснаха ръцете. Шерлок наблюдаваше Лора изпитателно, какво би направила една майка.

— Къде е Савидж? — попитах аз, като прегърнах Шерлок още веднъж. — Позволила си му да дойде с теб, нали? Искам да кажа — не си го оставила вкъщи да се грижи за Шон? А, Шерлок? Все пак е имало случаи, когато е бил от полза.

Тя се засмя.

— Той е мъж-мечта и никога не се съмнявам в това. Заведохме Шон при баба му и дядо му — родителите на Савидж — и те нямаха търпение да тръгнем, за да го разглезят. Вече минава осем, Мак. Дилън обикаля скалите и търси следи от хора, наскоро приближавали къщурката. Искаше да изчакам, да те оставя да поспиш, но не се въздържах. Притеснявах се за теб. Наистина ли си добре, Мак? А ти, Лора?

Питах се дали Савидж ще разпознае следи от върколак, ако ги види.

— Никой не се е приближавал снощи. Мечките сигурно още спят зимния си сън.

— И двамата с Дилън ни бива да откриваме мечки. Сега всички сме заедно, Мак. Не сте сами. — Тя започна да ме изучава внимателно и леко докосваше ръцете и лицето ми. Вдигна тениската и ме заоглежда. — Ребрата ти добре ли са вече? — попита накрая, прокарвайки внимателно пръсти по насинения ми гръден кош.