Катрин Каултър - В пропастта

— Няма да престана да търся сестра си, Лора. Явно не ми остава друг избор, освен да обединя усилията си с теб.

— И ти ще го закъсаш здравата пред твоите хора, Мак. И по-важно: не желая да те излагам повече на опасност. Досега беше невинен страничен наблюдател и въпреки всичко едва не загина. Не бих понесла подобно нещо.

Ухилих й се накриво.

— Познаваме се от два дни.

— Странно, нали?

— Виж, Лора, и двамата сме наясно, че ако не уведомиш незабавно шефа си за стрелбата по теб, докато си пътувала по магистралата, по-добре да забравиш за ОБН. Трябва да помислиш как да се скриеш: да отидеш в мотел на остров Бейнбридж или да се покриеш някъде, докато всичко свърши. Така е най-безопасно.

— Не желая да привиквам тежката артилерия засега — възрази тя. — Искам да намеря Джили. Няма да хукна към далечни места и да забравя случилото се. Ако се обадя на шефа, положително ще ме разкара оттук, а агенти от отдела ще плъзнат из целия град. Хората срещу нас са прекалено умни. Така нищо няма да открием. А и много искам да разбера дали Джили и Пол са затънали до гуша в тази история, или са само невинни жертви.

Очите на Лора заблестяха и ръцете й се свиха в юмруци.

— Лора…

— Не. Решението трябва да е мое, Мак. Не мога да обърна гръб на Джили. Нито на теб. В тази история съм докрай с теб.

Усмихнах й се.

— Става. И двамата сме професионалисти. И двамата съзнаваме какви рискове поемаме. — Взех ръката й и бавно разтворих юмрука. — Искаш ли да дойдеш в Едгертън с мен?

— Да. Не виждам какво друго да направя.

Допих кафето. Беше изстинало. Погледнах я.

— Пол наистина ли ти се пусна във вторник вечерта?

— Да.

Въздъхнах.

— Така си и помислих. Пол не е толкова изкусен лъжец като теб.

— Само защото е учен, а не федерален агент. То е в гените ни. При този случай ми се наложи да преплета толкова лъжи с истина, че понякога се обърквах. Мак, ако ще ходим в Едгертън, направо им се навираме в ръцете.

— Да ти призная — не допускам да предприемат нещо в Едгертън, особено след като Асайлъм Тарчър ни е хазяин и всички знаят, че те пазя. Няма по-добро прикритие.

— Могат да ни застрелят на Пето Авеню. Не би било по-дръзко от опита да ни убият на магистралата. Това не е твоя задача, Мак.

— Да, права си, то е повече от задача. Става въпрос за сестра ми. Хайде, откажи се, Лора. Имаш нужда от мен, разбери го. Не забравяй, че съм от ФБР. Ще се обадя на двама приятели във Вашингтон — Савидж и Шерлок, агенти на ФБР.

Наложи се да позвъня за тяхна сметка, защото нямах достатъчно дребни за телефона. Бяха си вкъщи, слава Богу! За петнадесет минути им разказах всичко.

Върнах се при масата и се усмихнах на Лора.

— Скоро редиците ни ще се удвоят. Шерлок и Савидж пристигат.

В покрайнините на Едгертън отбелязах:

— Налага се да се отбием при Тарчър за ключа от „Къщурката на гларусите“. Няма да го закачам засега. Но той знае, Лора. Няма начин. Не съм в състояние да си представя, че Молинас го е държал в неведение досега. — Отново беше започнало да вали. Лора потрепери и аз пуснах парното. — След няколко минути се надявам да стане по-топло.

— Добре съм.

Наведе се и погали Гръбстър по главата. Не беше го прибрала в кошницата. Той лежеше изтегнат в цял ръст на задната седалка.

Сред поройния дъжд дори великолепната къща на семейство Тарчър изглеждаше самотна. Втурнах се от колата към предната веранда. Обърнах се и направих знак на Лора да не мърда; тя се подчини.

Веднага съобразих, че сама ще е много уязвима. Втурнах се обратно под дъжда към колата, отворих вратата, извадих своя ЗИГ и й го подадох.

— Дръж го — посъветвах я аз и отново хлопнах вратата.

Прислужница, облечена в джинси и пуловер, ме въведе в голямото фоайе и ме помоли да изчакам. Беше за предпочитане дъждовните капки да се стичат от мен по мраморния под, отколкото по идеално лъснатия дъбов под на всекидневната.

Котър Тарчър идваше от кухнята, подсвирквайки си. Когато ме видя, замръзна на място.

— Какво става? Намери ли Джили?

— Не. Дойдох да взема ключа за „Къщурката на гларусите“ от баща ти. С Лора Скот ще отседнем там известно време.

— Защо? — попита той, докато гледаше как на пода около мен се образува локва.

Носеше анцуг и маратонки. Беше съвсем сух. Не му отговорих, но попитах:

— Двамата с баща ти вкъщи ли работите?

— През по-голямата част от времето. Обикновено спирам към пет, за да отида до гимнастическия салон. Къде е Лора Скот?

— В колата. Познава ли Джили?