Катрин Каултър - В пропастта

Задното стъкло на хондата се разби. Мъжът до шофьора се показа от прозореца на пътническото място с насочен към нас пистолет. Лора обаче ги изпревари. Видях как пистолетът изхвърча от ръката му и се плъзна по платното. Беше го уцелила. Хондата отново изчезна зад следващия завой.

Натиснах газта; взехме завоя — хондата се отдалечаваше по късата права отсечка пред нас.

— По дяволите, исках да уцеля задна гума.

Когато за последен път видяхме хондата, тя се мяташе наляво-надясно: шофьорът въртеше волана, за да я овладее след сериозно занасяне. Най-после се справи и колата се стрелна напред. Натиснах още по-силно газта. Исках да направя още един опит, но дъждът ми попречи. Попаднах в хлъзгав участък. Колата се завъртя на сто и осемдесет градуса. Озовахме се в края на пътя, на половин метър от канавката, а предницата сочеше обратно към Салем.

— Не успяхме да видим номера — отбеляза Лора. — Яд ме е.

— Отсега нататък ще наемам само порше. Копелетата се измъкнаха.

Лора се засмя.

Аз също се засмях. Усещането беше приятно. Бяхме живи.

Погалихме Гръбстър, успокоихме Нолан.

— Добре ли си?

Тя кимна, докато чешеше Гръбстър зад ушите.

— Измъкнахме се на косъм. Сърцето ми бие бясно. По едно време адреналинът ми толкова скочи, че щях направо да изхвърча през разбитото стъкло. Господи, Мак.

Наведе се около мен и обви ръце около врата ми; лактите й опряха волана. Между нас Гръбстър мъркаше силно. Притиснах я. Усетих ударите на сърцето й, топлият й дъх лъхна бузата ми. Бях благодарен, че оцеляхме. Наистина се измъкнахме на косъм. Набързо огледах форда: в стъклото до шофьорското място имаше малка дупка по средата и пукнатина. Жалко, че не бе спряло куршума. Всяка улика би била от полза.

— Какво ще правим? — попита тя, без да помръдне, и това ми хареса.

— Ако разполагах с клетъчния си телефон, сигурно щях да позвъня на Кастанга, на президента и на генералния щаб.

— И моят не е тук — промълви тя, все още притиснала лице към врата ми. — Остана на масата в трапезарията в апартамента ми.

— Грак!

— О, Боже, забравих Нолан и Гръбстър.

Вдигна котарака от скута си и го сложи върху задната седалка. Даде на Нолан още малко семки. Обърнах се — Гръбстър поставяше предните си лапи върху гърба на предната седалка. Бях готов да се закълна, че е висок колкото мен. После леко скочи и пак се настани в скута на Лора.

Вдигнах ръка и хванах един кичур, измъкнал се от шнолата на тила й. Разтърках косата между пръстите си.

Лора застина. После отбеляза:

— Радвам се, че и двамата сме още живи.

— Питам се дали си по-доволна от Гръбстър в момента. — Заради силното мъркане на проклетата котка трябваше да повиша глас. Облегнах се и потупах с пръсти волана. После добавих: — Стрелбата ти беше отлична.

— Благодаря.

Усмихна й се, но се питах доколко всъщност успях да го направя непринудено.

— Сега поне знам в какво излъга. Ти си ченге, Лора. И понеже се представяш като библиотекарка, значи работиш под прикритие. Прав ли съм? — Различни чувства се изписаха на лицето й — от съмнение до боязън и вина. Накрая явно си даде сметка колко е късно да увърта; оставаше й само да каже истината. — Лора? Имай ми доверие. Няма да те нараня, нито ще проваля случая ти или прикритието ти, нито ще те вкарам в беля пред началството. Просто ми обясни за какво става дума. Вече преживяхме прекалено много неща заедно, за да се съмняваш в мен. Неприятно ми е да се чувствам безпомощен, а съм точно такъв, защото ме държиш на тъмно. Хайде, време е.

Взех ръката й и я наблюдавах как си поема дълбоко въздух; видях как стигна до решение. Очите й станаха два нюанса по-светли — кълна се. Беше се освободила от принудата да лъже.

— Да — призна тя, — ченге съм.

Само кимнах да й дам знак да продължи. Гръбстър не спираше да мърка, а опашката му се мяташе наляво-надясно.

— Искаха да ме убият. — Пръстите й леко се впиха в козината на Гръбстър. — Ако не се бях извърнала да дам семки на Нолан…

Бързо взех пистолета си, оставен помежду ни, и го пъхнах в кобура.

— Хайде, ела насам — предложих и тя ме послуша. Притиснах я и положих главата й върху рамото си. След малко се отдръпнах, опрях чело в нейното и обгърнах лицето й с ръце. — Прекалено дълго си сама в тази история. Сега аз съм с теб. Представяш ли си какво ще постигнем, като обединим усилията си?

— Всъщност няма какво толкова да се постига. Прикритието ми е провалено. Има и още една причина да ти кажа истината: вече получавам направо безсмислени заповеди.