Катрин Каултър - В пропастта

— А апартамента ми?

— Обясних на управителя, че ще отсъстваш от града за известно време. Ще го наглежда.

— Не разполагам с дрехи.

— Почти всичките са в багажника. — За момента я победих. Вече излизахме от Салем и поемахме по магистрала 101. — Всичко е наред, Лора — уверих я аз и й се усмихнах. — Наистина така е по-добре. Единственото странно е, че Асайлъм Тарчър ни е наемодател. Но дори и да е имал нещо общо с дрогирането, пак щеше да разбере за бягството ти. Сега обаче всички знаят, че не си сама и в мое лице имаш защитник.

— Но ти не знаеш всичко, Мак.

— Съвсем скоро ще го науча. Не се страхувай, че като отиваш в Едгертън, попадаш право в мечата бърлога. Аз ще бъда с теб в бърлогата, а съм и много свиреп. И разполагам с дълго копие. Бягството не е начин нито да разберем какво става в Едгертън, нито да открия сестра си.

Изчаках, но тя нищо не каза. След известно време само кимна. Започна да вали; в началото леко, но после сериозно се усили.

— Не ти взех дъждобран, извинявай.

Нищо не каза. Не издържах и попитах:

— Лора, съгласна ли си с плана?

— Ще разпространиш ли из града за опита някой да ме убие. Или ще пуснеш версията, че обект на покушението сме били и двамата?

— Вече споделих с Асайлъм Тарчър, че е ставало въпрос само за теб. В Едгертън трябва да се отбия в къщата на Пол, за да си взема дрехи. После ще се видя с Маги — искам да разбера дали е чула нещо за Джили. А и е време да пристигне резултатът от аутопсията на Чарли Дък.

— Допускаш, че има връзка със смъртта на стареца, нали?

— Шефът ми във ФБР, Големия Карл Бардолино, обича да повтаря, че няма такова нещо като съвпадение, поне в нашата работа.

— Грак!

— В пакета на задната седалка има слънчогледови семки за Нолан, ако смяташ, че още е гладен.

Някаква кола започна да ни задминава — не беше разумно, защото вземахме завой. Понамалих и й оставих предостатъчно място да ни подмине.

Докато се обръщаше да вземе пакета със семките, Лора понечи да каже нещо. И тогава се чу изпукване; после още едно. Инстинктивно се дръпнах назад. Осъзнах, че куршумът е минал на сантиметри от врата ми. Върху стъклото се виждаше пукнатина.

Рязко завъртях волана надясно, после наляво, за да избегна удара с идващата насреща кола. В съзнанието си виждах мъж на седалката на шофьора, вдигнал нещо, което нямаше какво друго да е, освен пистолет. Видях колата точно пред нас: тъмночервена хонда. Натиснах газта и трепнах. Ако не внимавах в този дъжд, щяхме да изхвърчим от пътя. Хондата летеше напред и бързо взе остър завой. Прецених, че фордът няма да се справи. Трябваше да намаля скоростта. Взех завоя, но хондата бе увеличила преднината си.

— Господи, Мак, добре ли си?

— Да. А ти?

— Май да. Ако точно в този момент не се бях извърнала да взема семките за Нолан…

— Знам, Лора. Облегни се назад и сложи предпазния колан.

— Грак!

— Всичко е наред, Нолан. Мисли за случилото се като за приключение.

Лора затегна колана; задминах две коли — почти одрах боята на втората.

Приближавахме се.

— Лора, едва ли ще я догоним, но е добре поне да видим регистрационния номер.

— Ще се опитам — обяви тя и смъкна стъклото на прозореца, за да подаде глава навън.

Дъждът нахлу с всичка сила.

Опитвах се да държа ръцете си спокойни върху волана, макар сърцето ми да биеше лудо от гняв, щом забележех дупката от куршума. Подминах още един автомобил — ленд роувър. Шофьорът ми показа среден пръст и изкрещя някаква ругатня. Не се обидих.

Между нас и хондата имаше само петдесет метра. Видях как мъжът до шофьора се навежда и поглежда назад. Държеше пистолет.

— Лора, наведи се!

Тя рязко се прибра и плътно се залепи за седалката; мъжът стреля пет-шест пъти.

— Мак — обади се тя, — имаш пистолет, нали?

— Да, но трябва да се концентрира.

— Дай ми го. Умея да стрелям.

Не ми се искаше. Усетих ръката й да го издърпва от кобура под мишницата ми.

— Лора, предпочитам да не го правиш. Моля те, внимавай.

— Ти само понаближи проклетата хонда.

Скъсих разстоянието до петнадесетина метра. В този участък на магистрала 101 има доста завои и възвишения. Дъждът отслабваше, слава Богу. Тъкмо да видя номера, когато хондата изчезна зад поредния завой.

Лора чакаше. Изглеждаше много спокойна; прекалено спокойна. Имаше нещо много странно.

— Лора, добре ли си?

— Да, Мак. Само не ги изпускай. И малко ги приближи.

Внезапно се подаде през отворения прозорец почти до кръста — дъждът обливаше лицето й. Бързо изстреля половин пълнител.