Катрин Каултър - В пропастта

— Не, нищо подобно. Иска да ме обвини за злополуката с Джили. А това никак не ми се нрави.

На свой ред свих рамене.

— Не каза и думичка за теб, Пол. Чакаше в колата си, когато пристигнах тук. Искаше да поговори с теб.

— Бих я уволнил, ако успея да уговоря Жералдин. Тази жена е истинска напаст. По принцип не харесва мъжете, постоянно им създава проблеми. Видя ли проклетия пистолет на колана й? Голяма глупост. Едгертън е спокойно малко градче. — Никой не бива да носи пистолет, но тя носи. Разбира се, разговарях с нея в болницата, след като приеха Джили.

— Не е необичайно за ченге — няма значение дали е мъж или жена — да иска да разпита някого повече от веднъж — отбелязах аз непринудено, изненадан от сексуалните намеци на Пол. Не бях останал с впечатлението, че Маги не харесва мъжете. — От вълнението и стреса в момента хората са склонни да забравят някои неща. Обзалагам се, че дори ти ще й кажеш нещо повече сега, отколкото тогава.

— За какво, по дяволите? Джили се е хвърлила от онази проклета скала, а аз не знам защо. Беше леко депресирана, но с всеки се случва от време на време. Това е всичко, Мак. Нищо повече.

Доядох пържолата, облегнах се назад, погладих корема си и отпих от „Пино ноар“. Пол беше блед, а кожата върху скулите му — опъната. Изглеждаше и болен, и изплашен. Дали пък не виждах себе си в Пол? Господ е свидетел, че имах твърде болнав вид.

— Сигурен ли си, че няма друго, Пол? Защо е била депресирана Джили? Взимаше ли лекарства? Консултираше ли се с лекар?

Пол се засмя: напрегнат, пресилен смях.

— Като те слушам, задаваш въпроси като суперченгето. Не, нито взимаше лекарства, нито се консултираше с лекар. Изтощен съм, Мак. Не ми се говори повече. Нямам какво друго да кажа. Отивам да си легна. — Бутна стола назад и стана. — Лека нощ. Надявам се двойното легло в стаята за гости да ти е удобно. Сигурно ще ти е късичко.

— Няма проблеми, Пол. Днес следобед поспах малко на големия стол на предната веранда. Май ще отида до болницата да видя Джили. Лека нощ.

Форд отново дойде. Държеше ръката ми както преди. Топлината на ръката му бе неописуема, точно както първия път.

Слава Богу, че тогава не си го бях въобразила. Не желая да изгубя ума си, както изгубих тялото си.

Но кога беше това „преди“?

Възможно е да е било тази сутрин или миналата година. Странно, но нямах никакво усещане за времето. Съзнавах какво представлява, но нямах усещането за него.

Зад Форд се мяркаха и други фигури, но те излязоха и най-накрая останахме сами.

— Джили — подхвана той.

Идеше ми да заплача от облекчение, че чувам гласа му, но не заех дали това тяло, което дори не усещах, е способно да пролее сълзи.

Исках да го попитам дали са извадили поршето ми от дъното на океана.

Форд продължи:

— Скъпа, не знам дали ме чуваш, или не. Надявам се да ме чуваш. Говорих с Кевин и Гуен. Разказах им всичко. Изпращат ти обичта си и се молят за теб. Хайде, Джили, кажи ми защо си била депресирана.

— Депресирана ли? Какви са тези приказки за депресия? Никога през живота си не съм била депресирана. Кой твърди, че съм била в такова състояние? — Крещях всичко това на Форд, но той естествено не го чу.

— Трябва да разбера защо си излетяла с поршето над скалата, Джили. Трудно ми е да повярвам, че е била депресирана. Не те помня да си унивала, дори като тийнейджърка, когато Лестър Харви те заряза заради Сюзън — приятелката ти с големите гърди. Помня, че само тръсна глава, заяви, че е безмозъчно лайно, и продължи напред. Но нещата се променят. Не сме се виждали често през последните пет години. През това време ти беше с Пол. По дяволите, Джили, какво стана с теб?

Форд бе опрял чело на ръката ми. Усещах дъха му върху кожата си. Не съм депресирана, исках да го уверя аз. Интересуваше се какво се е случило с мен, затова му казах:

— Чуй ме, Форд. Обичаш ли секса? Лично аз не го харесвах особено, но после се случи нещо. Нещо великолепно.

Запитах се дали устните ми се извиват в усмивка. Едва ли. Долових тихото равномерно дишане на Форд. Той спеше. Защо заспа? После се сетих, че май нещо е пострадал. Дали е бил сериозно ранен? Май имаше нещо такова.

Ще ми се да можех да прокарам пръсти през косата му. Форд има чудесна коса: тъмна и доста по-дълга, отколкото харесват във ФБР. Но най-много харесвам очите му. Тъмносини, точно като мамините. Поне ми се струваше, че са като нейните. Беше мъртва от толкова отдавна. Да, очите му са дълбоки, меки и от време на време прекалено напрегнати. Сетих се, че чух за връзката му с някоя си Долорес от Вашингтон. Всеки път, когато си мислех за нея, си представях испанка, танцуваща фламенко. Питах се дали й е допадал сексът с Форд.