Катрин Каултър - В пропастта

Но когато се стигне до това, на кого му пука? Аз съм тук, затворничка, а Пол е жив и свободен да прави каквото си иска. Но не от Пол се страхувам; за Бога, никога не съм се страхувала от Пол, а от Лора. Тя е опасната, нали? Знам, че ме беше предала. Беше се вмъкнала в съзнанието ми и едва не ме уби. О, Форд, ако се върне, няма да го понеса! Направо ще умра.

Лежа тук, сякаш се рея из въздуха, и мисля за Лора, която ме предаде. Винаги Лора.

След няколко часа се събудих сепнато: медицинската сестра ме бе докоснала по рамото. Вдигнах глава, погледнах я и промълвих:

— Винаги Лора. Лора ме предаде.

Дясната й вежда — тънка и черна — се стрелна нагоре.

— Лора ли? Коя е Лора? Добре ли сте?

Погледнах към Джили: мълчалива, бледа, с почти прозрачна кожа.

— Добре съм — отвърнах аз.

Отново вдигнах поглед към сестрата. Беше изключително ниска и дребна, а гласът й — мек и нежен като на дете. Кимнах й и пак погледнах Джили — на оскъдното осветление, което идваше от коридора, чертите й едва се различаваха. Очевидно някой бе влязъл в стаята, видял ме е да спя, опрял главата си върху ръката на Джили, и е изгасил лампите.

— Време е да я обърна — прошепна сестрата — и да й направя масаж.

— Кажете — заговорих аз, гледайки я как развързва болничната нощница на Джили, — какво знаете за комата? Докторите споменаха това-онова, но ми е трудно да разбера какво точно да очаквам.

Тя започна да втрива гъст бял крем в раменете и гърба на Джили.

— Помните ли филма със Стивън Сегал — беше в кома цели седем години, преди да се събуди?

Кимнах и се сетих колко много се възхищавах от Стивън Сегал като момче.

Сестрата продължи:

— Имаше дълга брада и бе съвсем немощен. Трябваше да положи доста усилия да си възвърне силите и, разбира се, го постигна. Само след седмица беше в превъзходна форма. Е, така е в Холивуд. В действителност обаче рискът от сериозни увреждания се увеличава драматично, ако човек е в кома повече от няколко дни. Съжалявам, че ви го казвам, но е редно да знаете: възможни са мозъчни увреждания — затруднения или загуба на говора, неспособност да се движи и какви ли не още ужасни неща. В повечето случаи хората излизат от кома доста бързо и обикновено са добре. Ако госпожа Бартлет дойде на себе си след, да кажем, ден-два, има добри шансове да не я сполетят сериозни увреждания. Но не е изключена и възможността да получи такива. Просто не знаем. Правим предположения и прогнози на базата на статистиката, но всеки случай е индивидуален. Остава ни единствено да се надяваме и да се молим. В случая с госпожа Бартлет резултатите от изследванията не показват сериозни поражения. Всъщност тя дори не трябва да е в кома. Това само показва колко малко са ни познати тези процеси. Съжалявам, господин Макдугъл, но не мога да ви кажа друго.

Сестрата ми даде сериозен материал за размисъл. Напуснах болницата едва на следващото утро и бавно се върнах с колата до Ливърпул Стрийт 12. Когато заспах, отново сънувах Маги Шефилд. Крещеше, че Пол е негодник и ще го прогони от Едгертън.

В десет часа на следващото утро влязох отново в алеята и видях колата на Маги Шефилд паркирана от другата страна на улицата.

Докато вървях тихо към всекидневната, я чух да казва:

— Пол, позвъних в болницата, преди да дойда тук. Госпожа Химел ми съобщи, че няма промяна. Мак още бил с Джили. Там е от снощи. — Пол изсумтя. — Мак прекарва там доста повече от теб, Пол. Защо?

— Върви по дяволите.

Гласът на Пол не звучеше особено ядосан от въпроса, а невероятно уморен. Ако на мен ми беше казала подобно нещо, щях да я ударя. Влязох във всекидневната — дълга, тясна, но просторна стая с изглед към океана; заемаше цялата предна част на приземния етаж. Едната стена се състоеше само от прозорци. Стените бяха яркобели. Големи бели плочки теракота покриваха пода, а всички мебели бяха черни. Това беше осъществената мечта на дизайнер, който не търпи нищо излишно. Не бе допуснал никакви компромиси. Никъде нямаше кошчета за вестници или списания или снимки. Само тези изчистени линии, от които настръхвах. Не си представях как бих се разположил тук удобно с хубава книга или да поставя приличен голям телевизор в ъгъла и да гледам футбол. Всъщност въобще не стъпвах в това помещение, ако имаше начин да го избегна. То бе като завет, но не към живота, а към нечия идея за съвършенство. Дори картините — дузина абстракции — представляваха линии в бяло и черно. Не разбирах как някой би могъл да живее в подобна стерилна обстановка; особено Джили. Помня моминската й стая: ярки сини, оранжеви и зелени тонове. По стените естествено висяха плакати на пънк състави и рокери. Хората се променят, но чак пък толкова? Всичко това влияние на Пол ли беше?