Катрин Каултър - В пропастта

— Сега си доста зает, Мак, но по-късно, когато имаш малко време, нямам нищо против да си поприказваме.

— Разбира се — съгласих се аз и се запитах какви ли врели-некипели ще чуя.

Кимна повторно — олицетворение на самата сериозност — и се върна в сепарето, където седеше сам.

— Виждаш ли, не е като всички да не ме харесват.

— Чарли е много свестен старец. Ще ти допадне.

Попитах отново:

— За какво искаше да говориш с Пол?

Маги взе вилицата и започна да си играе с нея, точно както постъпи старият мъж с бейзболната шапка. Беше свалила шофьорските ръкавици. Имаше елегантни бели ръце, късо изрязани нокти и мазоли по възглавничките на палците.

— Просто да си поговорим — отвърна тя. — Все още не мога да повярвам какъв късмет извади Джили. Миналата година в Кона Роб Морисън — полицаят, дето я спаси — стана трети в триатлона „Железен мъж“. Състезанието включва три километра плуване, петдесет километра пробег с велосипед и завършва с маратон. В страхотна форма е. Всеки друг още щеше да се мъчи да я извади от поршето. Смаяна съм от късмета й.

Изпитвах едновременно благодарност и завист.

— „Железен мъж“. Мой приятел си опита силите. Стигна до Кона, но кракът му се схвана при бягането. Искам да се срещна с този тип. Ще ми се да имах какво друго да му поднеса, освен сърдечната си благодарност.

— След като се нахраним. — Вдигна чашата с чай с лед, току-що донесена от господин Пийт; сега беше препасал ярка червена престилка и дъвчеше клечка за зъби. Наричаше я „мадам шерифка“. — В момента Роб работи нощем и спи през деня. Скоро трябва да се събуди. Искам пак да ми разкаже какво се е случило, затова ще те взема с мен. Много настойчиво ме пита защо искам да говоря с Пол. — Леко сви рамене. — Интересува ме кой или какво е тласкало Джили да се хвърли от скалата. Само Пол би могъл да знае.

Не бях в състояние да приема този факт. Поне не засега.

— Нали знаеш, че са в Едгертън едва от пет месеца и половина. Пол е израснал по тези места.

— Да, но тук вече няма роднини. Родителите му загинаха преди три години при катастрофа с частен самолет близо до Тахо. Бяха запалени скиори. Така и не намериха телата им. Всъщност е странно, защото щом снегът се стопи, обикновено откриват повечето паднали самолети. Чичото на Пол почина преди две години от рак, а братовчедите му са пръснати из цялата страна.

— Защо се е върнал? Не се обиждай, но е загубено място, на края на света. С какво би заинтригувало двама известни изследователи? От Джили знам, че те са такива.

Салатата ми пристигна; огромна купа с маруля, червени чушки, варени картофи и зелен фасул — всичкото обилно полято със салатен сос. Изглеждаше великолепно.

— Хайде, започвай — подкани тя и аз опитах салатата.

— Не е лошо. — Затворих очи. Направо е страхотно. Преди около шест месеца Джили ми се обади да ми каже, че „БиоТек“ — фармацевтичната компания, за която и двамата работеха, не позволила на Пол да продължи изследванията си, свързани с проект, в който бил ангажиран. Пол се ядосал, решил да се върне и тук да продължи работата си.

— А Джили? Какви са били нейните планове?

— Времето й изтичало. Искаше да има дете.

— Джили ти го е казала? — Маги Шефилд мажеше масло на филийка хляб. Спря и ме изгледа вторачено, после поклати глава: — О, не, не е възможно.

— Защо?

— Сто пъти ми е казвала, че двамата с Пол не искат да се занимават с пелени. Били егоисти и не желаели да мислят за промяна на живота си, да не говорим да отгледат дете.

Е, очевидно беше променила мнението си.

— Паят с месо е свършил — обяви господин Пийт радостно. — Пиер не е направил достатъчно. Сутрешната тълпа го изяла. Какво ще кажеш за едно хубаво парче риба с пържени картофи и паниран лук?

В момента не намерих за толкова ужасна идеята всичката тази мазнина да плувне из артериите ми.

Роб Морисън живееше в малка дървена къщурка, закътана сред десетина смърчови дървета на около три километра южно от града. Пензанс Стрийт — за да съм точен, тесен черен път — се виеше като змия сред долината и хълмовете. Къщата му се намираше на края. Отзад имаше широка клисура. Слязох от колата и се извърнах да огледам хоризонта на запад. За миг изпитах дълбока завист. Сутрин Роб Морисън се будеше пред невероятна гледка към Тихия океан, премрежена от тънките смърчове. Все едно човек се намира на ръба на света.

Маги потропа по небоядисаната дъбова врата.

— Роб? Хайде, събуди се. След четири часа си дежурен. Ставай.