Катрин Каултър - В пропастта

Тя се поуспокои малко.

— Кога и как пострада?

— Откъде знаеш, че съм пострадал? Тенът ми още ли е на престояла от седмица овесена каша?

Наклони глава и се взря право в лицето ми. Дадох си сметка, че е по-млада, отколкото ми се бе сторило. Но не бях съвсем сигурен, защото носеше предпочитание от полицаите тъмни очила — така те стряскаха хората, които спираха. Виждах отражението си в стъклата. Гъстата й червеникавокафява, къдрава коса бе сплетена на дебела плитка, навита и прихваната с шнола във формата на тотемен стълб. Бледокораловото червило на устните й имаше нюанса, който предпочиташе английското ми гадже Каролин. Но Каролин, моден дизайнер, никога не бе изглеждала така жилава, нито бе разчитала единствено на себе си като тази жена.

Тя, разбира се, съзнаваше, че я изучавам. Изчака ме и отбеляза:

— Винаги съм ненавиждала овесената каша. За щастие не приличаш на каша, но и не се движиш с лекота. Ходиш сякаш си двадесет години по-стар. От лявата страна на лицето ти се забелязват леки натъртвания, предпочиташ да разчиташ на дясната си ръка и си малко приведен, все едно се тревожиш за ребрата си. Но никаква овесена каша. Какво ти се случи?

— Изпречих се на пътя на бомба за кола.

— Не съм чула федерални агенти да са попадали в експлозия.

— Бях в Тунис. Гадно място. Устата ти се пълни с горещ пясък, когато говориш. Имах работа с хора, които не ги наричат добродушни.

Току-що надрънках на тази съвършено непозната жена подробности, важни единствено за мен. Е, постъпвах често, споделях, както биха се изразили коректните политически фигури. Само при мисълта за тази смешна дума трепнах. Надявах се избликът ми на откровеност да не се повтори.

— Ще те заведа на обяд в „Едуардиан“. Звучи като клуб на английски джентълмени, но не е. Храната не е нищо особено, но е обилна, а ти имаш вид на човек, на когото калориите ще се отразят добре. Сигурно си отслабнал поне седем-осем килограма.

— Горе-долу.

Беше едва два часът следобед, а аз копнеех за меко легло, тъмна стая и никакви прекъсвания поне в продължение на три часа.

— Следвай ме. След петнадесет минути сме там.

— Благодаря — отвърнах аз.

Загледах се как завъртя ключа в стартера и плавно направи обратен завой по Ливърпул Стрийт.

Двадесетина минути след като господин Пийт — мъж с прошарени коси и дяволито изражение, — който сам обслужваше десетината посетители на „Едуардиан“, прие поръчката ми за пай с месо, картофено пюре и зелен фасул, и нейната за голяма салата, се облегнах на твърдата дървена облегалка на сепарето и казах:

— Бях тук преди пет години, както вече ти споменах. Току-що се бях върнал от Лондон. Пол и Джили ме поканиха да се запозная с родителите му. Добре си спомням това място. Май нищо не се е променило. Откога си шериф?

— Ще стане година и половина. Кмет на Едгертън е госпожица Жералдин Тъкър. Очевидно преживява феминистки период, който е пропуснала при настъпването му, и реши, че градът се нуждае от жена — шериф. Бях ченге в Южин и се бях забъркала в голяма каша. Исках да се махна оттам. И ми се откри идеална възможност. — Сви рамене. — Разполагам със заместник, секретарка и дузина доброволци, готови да откликнат на всяко мое повикване. Откакто съм на тази служба, не ми се е налагало да ги използвам. Престъпността е малка: няколко обира на месец, най-често от случайно преминаващи; деца, които вдигат врява от време на време, и глоби за неправилно паркиране или превишена скорост. Ей такива нормални неща. Напоследък битовата престъпност нараства, но не така, както беше в Южин.

Погледна ме сякаш питаше: „Колко по-честна да бъда?“

Усмихнах й се:

— Какво се случи в Южин?

Сви устни:

— Това ще запазя за себе си, ако не възразяваш.

— Добре. Надявам се паят с месо да се лепне за ребрата ми. Имат нужда от цялата подплата, която могат да получат в момента. За какво искаше да разговаряш с Пол?

Преди да отговори, стар мъж с бейзболна шапка в ръце се надигна; големи ръце, както забелязах, възлести, с изпъкнали вени и силни. Имаше гъсти, бели, къдрави коси, пожълтели от тютюна зъби и ми се усмихваше. Прецених, че е към седемдесетгодишен и цял живот е работил усилено.

— Чарли — Маги се наведе напред да поеме ръката му. — Как вървят нещата? Имаш ли да ми съобщиш нещо интересно?

— Да — отвърна той с хриптящ слаб глас. — Но ще почака. Това ли е младият мъж от Вашингтон?

Маги ни запозна. Чарли Дък, който от петнадесет години живееше в града. Кимна ми, но не пое ръката ми, а продължи да върти бейзболната шапка.