Катрин Каултър - В пропастта

Преди шест месеца тя ми се обади да ми съобщи за решението им двамата с Пол да се върнат в Едгертън — изоставяха Филаделфия и фармацевтичната фирма „БиоТек“, където бяха прекарали последните шест години от професионалния си живот. Останах изненадан.

— Пол не е щастлив тук — каза ми тя тогава. — Не му позволяват да се занимава с изследователската си работа. А той наистина й е отдаден, Мак.

— А ти? — попитах аз.

След кратка пауза подхвърли:

— Биологичният часовник цъка, Мак. Искаме дете. Известно време ще кротувам и ще се опитаме да забременея. Обсъдихме го подробно. Съвсем сигурни сме. Връщаме се на Ръба.

Названието ме накара да се усмихна. Преди много време, преди да се оженят с Пол, ми беше казала, че в края на осемнадесети век английският морски лейтенант Дейвис Едгертън открил мястото. През годините местните жители така изопачили името, че сега повечето го наричаха просто Ръба.

Почти бях пристигнал. Инженерите бяха изместили магистралата на изток, защото петте километра до океана минаваха през насечена местност: дълбоки урви, хълмове, широка пропаст с мост, единични борови и дъбови дървета и многобройни дупки и ями, за които никой не се бе погрижил поне от Втората световна война насам. Наоколо все още не се беше раззеленило, защото беше ранна пролет. Надпис гласеше: ЕДГЕРТЪН, ДВАДЕСЕТ МЕТРА НАД МОРСКОТО РАВНИЩЕ, 602 ЖИТЕЛИ. Любимият ми жител лежеше в кома в Областната болница на Талшон — петнадесет километра северно от Едгертън.

„Джили — помислих си аз, сграбчил волана, — нарочно ли излетя от онзи проклет път? И ако е така, защо?“

Потънала дълбоко в себе си се чувствах уютно. Осъзнавайки за пръв път, че не съм мъртва, останах шокирана. Как е възможно да оцелея? Насочих поршето към ръба на пропастта и то увисна във въздуха, преди да се вреже като нож в черните спокойни води.

След това не помня нищо.

Не усещах тялото си и сигурно беше по-добре. Знаех, че около мен има хора — шепнеха, както се прави до леглото на сериозно пострадал, но не различавах думите. Странно — не присъстваха истински, а се движеха като сенки. Подобно на сенките и аз бях тук, но не истински. Ех, само да можех да чуя и да разбера какво точно казват. Би било великолепно.

Най-сетне останах сама. Съвсем сама. Лора не беше с мен. Лора, повтарях си аз, получи възмездие, когато крещейки като маниачка, насочих колата към ръба на скалата. Ако се е върнала с мен, направо ще си наложа да спра да дишам.

Хората идваха и си отиваха. Не ме интересуваха особено. Предполагам, че ме преглеждаха и ми правеха разни неща, но всъщност нищо нямаше значение.

После изведнъж всичко се промени. През вратата влезе брат ми Форд; видях го съвсем ясно — истински, от плът и кръв, а заради страха, изписан на лицето му, бях готова да дам какво ли не, за да го уверя, че всичко е наред, но, естествено, не ми беше възможно. Едър и привлекателен, това беше моят по-малък брат. По-привлекателен дори от баща ни, а той беше направо трепач за жените, както обичаше ласкаво да казва мама. Мама и татко са мъртви, нали?

Форд не приличаше на себе си. Изглежда, не се владееше както обикновено. Не беше ли пострадал, или нещо подобно? Не знаех. По-скоро не помнех. Но Форд беше тук — бях сигурна. И знаех също така, че само аз го наричам Форд, а не Мак. За мен никога не е бил Мак.

Как е възможно? Беше тук и го виждах, но не различавах останалите.

Ако можех, щях да му проговоря. Но не бях в състояние да помръдна, не изпитвах нищо, освен тиха радост, че брат ми беше дошъл, когато имам нужда от него.

Отново се шокирах, когато го чух да ми казва: „Джили. Не мога да търпя това. Какво стана?“

Ясно чух думите му. Разбрах ги. Останах още по-шокирана, когато усетих — да, усетих — как големите му длани взимат ръката ми. Не бях сигурна коя точно. Изпитах прилив на топлина към него и тази топлина остана в мен. Беше невероятно. Не знаех какво да мисля. Как така ясно виждах Форд, а другите — не?

„Знам, че не можеш да ми отговориш, Джили, но сигурно ме чуваш.“

„О, да — исках да го уверя аз, — чувам те.“ Обожавах гласа му: дълбок, звучен и омайващ. Веднъж, мисля, му казах, че когато го слушам, по цялото ми тяло се разлива топлина. С този глас провеждал разпитите във ФБР — отвърна ми той, но не беше вярно. Винаги е имал предразполагащ, успокояващ глас.

„Бях с теб, Джили“ — шепнеше той и аз едва не спрях да дишам.

Какво означава това?

Къде с мен?

„През онази нощ бях с теб. Изплаши ме до смърт. Събудих се в болницата, облян в пот. Толкова се изплаших, че си помислих: «Ето, умирам.» Полетях в пропастта заедно с теб, Джили. Отначало ми се стори, че умирам заедно с теб, но никой от двама ни не умря. Онзи полицай от транспортния контрол те спаси. Сега трябва да разбера как се случи всичко. По дяволите, така ми се иска да знам дали ме чуваш.“