Катрин Каултър: В пропастта

Отпих и последната глътка, задържах я в гърлото си и й се усмихнах широко.

— Добре съм. Длъжник съм ти, Мидж, и то голям.

— Някога ще си поискам отплатата, не се безпокой. Е, какво — да ти извикам ли госпожа Лутър?

Простенах и тя ме остави сам, но преди това ми се ухили и ми махна от прага. В следващия миг в съзнанието ми изплува лицето на Джили.

— Трябва да се справиш, Мак — промърморих в тихата нощ, поглеждайки към прозореца с изглед към почти празния паркинг. — Хайде. Нека го кажем на глас. Това сън ли беше или поличба? Дали Джили не се е замесила в някаква каша?

Не, това бяха глупости. Знаех, когато съм изправен пред глупости.

Не заспах. Всъщност бях твърде изплашен. Искаше ми се да имах още една бира. Мидж намина към четири часа, погледна ме навъсено и натика сънотворно в устата ми.

През трите часа сън, които ми осигури, поне не сънувах. После се яви типът за кръвните проби, разтърси ме по болното рамо, за да ме събуди, и забоде игла във вената ми. През цялото време ми обясняваше как точно преди да настъпи новото хилядолетие, когато всички компютри излязат от строя, той ще се премести в Монтана, ще си купи генератор и пушка. Въобще не спря да говори, лепна лейкопласт върху дупката на ръката ми и докато избутваше количката си за инквизиции от стаята, си свирукаше. Казваше се Тед и по мое мнение беше онова, което психиатрите наричат садист.

В десет часа същата сутрин просто не можех да чакам повече. Трябваше да разбера. Набрах номера на Джили в Едгертън, Орегон. Съпругът й Пол вдигна след второто позвъняване.

— Джили — промълвих аз; гласът ми никак не беше стабилен. — Пол, как е Джили?

Тишина.

— Пол?

Чух затрудненото му дишане, а после:

— В кома е, Мак.

Усетих нещо странно да се надига у мен. Все едно бавно отварях пакет с познато съдържание. Не исках нещата да са такива, но не бях изненадан. Молех се с цялата си душа, докато питах:

— Ще оживее ли?

Чувах как Пол си играе с кабела на телефона; вероятно го омотаваше около пръста си. Накрая заяви с безизразен тон:

— Никой не се наема да прогнозира, Мак. Лекарите я гледаха на скенер. Мозъкът й не бил увреден, имало само малко кръвоизливи и отоци, но нищо не обяснява състоянието й на кома. Просто не знаят. Надяват се да дойде в съзнание съвсем скоро. С две думи, трябва да стоим и да чакаме. Първо ти пострада в някакво забравено от Бога място, а сега и Джили претърпя тази нелепа катастрофа.

— Какво точно стана? — попитах, въпреки че знаех.

— Колата й изхвърчала през скалите на крайбрежния път снощи, точно след полунощ. Караше новото порше, което й подарих за Коледа. Щеше да е мъртва, ако патрул от транспортната полиция не е минавал в същия момент. Видял всичко — сякаш била оставила колата сама да се насочи и да премине през перилата. Поршето направило дъга, преди да се потопи във водата. Където паднала, не било по-дълбоко от пет-шест метра. Фаровете на поршето още светели, слава Богу, и стъклото на прозореца до шофьора било смъкнато. Успял да я извади от раз — истинско чудо според него. Никой не вярвал, че е още жива. Ще ти се обадя веднага щом настъпи някаква промяна — независимо каква. Съжалявам, Мак, наистина съжалявам. Ти по-добре ли се чувстваш?

— Да, доста по-добре — отвърнах аз. — Благодаря ти, Пол. Ще се чуем.

Внимателно оставих слушалката върху апарата. Пол очевидно беше прекалено разстроен — дори не се учуди защо се обажда в седем часа (толкова беше по Западното крайбрежие) сутринта след инцидента да разбера как точно е Джили. Питах се кога ли ще се сети и кога ще ми се обади да иска обяснения.

В този момент нямах ни най-малка представа какво ще му кажа.

— Мак, за Бога, защо не си в леглото? Няма начин лекарите да са ти позволили да си тръгнеш. Погледни се само. Не изглеждаш кой знае колко добре. Лицето ти е сиво като мръсни стари завеси.

Лейси Савидж, известна на всички в Бюрото като Шерлок, започна леко да ме бута по гърдите, за да ме върне в постелята. Едва бях нахлузил дънките и се борех с ръкавите на ризата, когато тя влезе.

— Обратно в леглото, Мак. Никъде няма да ходиш. Как успя да се справиш с дънките?

Шерлок ме хвана под мишницата, опита се да ме извърне и насила да ме върне в проклетото легло.

Заковах се на място и тя не можа да ме помръдне.

— Слушай, добре сър Шерлок. Пусни ме. Не искам да стоиш завряна под мишницата ми. Още не съм си взел душ.

— Рано ти е още за душ. Няма да мръдна от тук. Поне седни и ми обясни какво става.