Катрин Каултър - В пропастта

Направих пауза, после кимнах:

— Това го разбирам, но не разбирам този сън. Направо си е плашещо. Усетих я как падна във водата. Усетих болка, а после — нищо. Все едно умрях. Бях с нея или бях нея, или нещо друго. Налудничаво е, но как да се преструвам, че не се е случило. Трябва да замина за Орегон. Не следващата седмица, дори не след два дни, а още днес.

Понеже Шерлок стоеше до мен, понеже бях толкова изплашен, че иска да крещя и да плача едновременно, аз се наведох и я придърпах към здравото си рамо. Ръката й обгърна врата ми. Гърлото ми се стегна от напиращите сълзи, но не възнамерявах да ги пролея. Не бих го преживял дори те да не го споменат пред никого. Не. Само я притиснах и усещах как меката й коса ме гъделичка по носа. Погледнах Савидж. Бяха женени от година и половина. Бях кум на Шерлок. Савидж бе известен, в Бюрото го харесваха. И Савидж, и Шерлок работеха в ОПУСП — Отдел за предопределяне на умствените способности на престъпниците. Отдела ръководеше Савидж — той го бе създал преди три години. Успях да се посъвзема.

— Добра жена си намерил, Савидж.

— Да. И на всичкото отгоре ме дари с най-прекрасното дете в цял Вашингтон. Отдавна не си виждал Шон, Мак. Време е да го направиш. Вече е почти на половин година.

— Ще намина при първа възможност.

— Непременно! Ей, Шерлок, добре ли си? Не се притеснявай за Мак. Ще отиде да провери какво, по дяволите, става в Орегон. Ние ще бъдем тук, ако му потрябва помощ. Само пет часа път със самолет е.

— Мак, сигурен ли си, че си готов отново да яхнеш коня? Не ми изглеждаш достатъчно здрав. Защо не дойдеш при нас за два-три дни, преди да заминеш? Ще те сложим в стаята до бебето. Жалко, че не можеш да го кърмиш. Така щеше да ни се отблагодариш за грижите по теб.

В края на краищата се наложи да остана в болницата още ден и половина. Повече не можах да издържа. Разговарях с Пол по два пъти на ден. В състоянието на Джили не настъпваше промяна. Лекарите продължаваха да твърдят, че трябва да се изчака, та да видят какво ще стане. Кевин и момчетата му бяха в Германия, а сестра ми Гуен — моден закупчик за „Мейсис“ — във Флорида. Уведомих ги, че при първа възможност ще ги държа в течение.

В петък излетях от Вашингтон. На международното летище в Портланд бързо успях да наема светлосин форд таунус — беше приятна изненада.

Беше хубав ден, духаше лек ветрец при умерена температура. Винаги съм харесвал Западния бряг, особено Орегон: строги планини и дълбоки клисури с бързотечащи потоци; океана с цялата му суровост и великолепие, който мие бреговете по протежение от петстотин километра.

Съзнавайки физическите си възможности, не бързах, защото не желаех да се самоубивам. Спрях да хапна в Тъфтън — малко градче близо до брега. Час и половина по-късно на магистрала 101 видях знак за Едгертън. Представляваше тесен павиран път, който след пет километра стига до океана. За разлика от десетките градчета покрай магистралата, прекарана по-навътре в сушата, Едгертън за щастие е разположен по на запад. Няколко надписа рекламираха три пансиона със закуска. Най-големият — на „Бътъркъп“ — изрисуван в лилаво и жълто под формата на цвете, гласеше, че пансионът се намира на ръба на скала; върху табелата се виждаше постройка в готически стил, която беше малко зловеща. Доколкото си спомням, веднъж Пол ми каза, че тук, в Едгертън, хората го наричали „психарския пансион“. Друга, по-малка табела хвалеше ресторантчето „Едуардиан“ — предлагало най-добрата английска кухня. Звучеше ми твърде пресилено, защото от едногодишния ми престой в Лондонското икономическо училище имах представа от нея.

Спомних си, че някога на тясната пясъчна ивица на Едгертън имаше малък хотел, но зимната буря през 1974 го помете. Опитах се да си представя гледката, но не успях. В съзнанието ми се мярнаха кадри от филм: цунами, поне милион метра високо, връхлита Манхатън. Ухилих се. Сетих се, че тогава се чудех дали индианците биха искали да си откупят острова след това. Подадох глава през прозореца и помирисах океана: тръпчив, чист и солен. Обожавах този аромат; усещах как нещо в мен се разширява всеки път, когато съм близо до море. Вдишах дълбоко чудесния солен въздух. Изпитах лека болка, но нямаше нищо общо с онова, което бих почувствал при подобен опит преди седмица.

Намалих скоростта на форда, за да премина през дълбока дупка. Не познавах твърде добре зет си Пол Бартлет — съпруга на Джили, макар да се ожениха преди осем години. Венчаха се веднага след като тя взе научна степен по фармация. Предишната година той бе завършил аспирантура. Беше израснал в Едгертън, но образованието си бе получил на Изток, в Харвард. Винаги ми се е струвал малко дръпнат и студен, но знае ли човек какъв е всъщност? Помня, че Джили ми казваше колко страхотен е сексът с него. Никой от познатите ми не съчетаваше двете неща.