Катрин Каултър: В пропастта

— Добре, ще седна, щом настояваш, Шерлок — съгласих се аз.

Погледнах я и й се усмихнах. Беше дребна жена с руси, къдрави червени коси, тази сутрин хванати на тила със златиста шнола. Имаше най-бялата кожа и най-хубавата усмивка — мила и топла, стига да не е ядосана. Тогава би прегризала и метал. Преди две години постъпихме в Бюрото по едно и също време.

Пое изненадваща част от тежестта ми, макар леко да залиташе, но накрая ме стовари на стола. Вдигнах глава и отново й се усмихнах. Сетих се как двамата се катерехме по въжета на последния изпит по физическа подготовка в Академията. Не бях сигурен, дали ще успее или не, а не можех да я изоставя. Висях до нея и я насърчавах, ругаех я, при последните метри нагоре я обиждах и най-сетне тя се издърпа с тънките си ръце до върха. Шерлок не беше физически много силна, но притежаваше несравнимо по-ценни качества: кураж и сърце. Изпитваше към мен по-голяма привързаност, отколкото вероятно заслужавах.

— Ще говориш с мен. Лекарите само клатят глави. Вече звъняха на шефа ти. Обзалагам се, че ей сега ще връхлетят, готови да те повалят на пода, само да направиш и крачка към вратата. А, ето и подкрепления. Дилън, ела и ми помогни да разбера какво тормози Мак. Виж, дори си е обул панталоните.

При тези думи тъмните вежди на Дилън Савидж се стрелнаха нагоре, а изражението му ясно говореше: „Добре ще е този негодник да е с панталони!“

Настаних се по-удобно на стола. Какво значение имаха още пет минути? И без това съвсем скоро щях да съм навън. А е добре някои приятели да знаят какво точно става.

— Вижте, трябва да си отида вкъщи и да си приготвя багажа. Ще летя до Орегон. Снощи сестра ми е катастрофирала. В кома е. Не мога да остана тук.

Шерлок приклекна до стола и взе дланта ми между своите.

— Джили? В кома? Как е станало?

Затворих очи — дано не ме обземат спомени от кошмарния сън, или каквото там беше.

— Позвъних в Орегон рано сутринта. Съпругът й Пол ми каза.

Шерлок наклони глава и за момент ме изгледа изпитателно.

— Защо й се обади?

Шерлок притежаваше не само кураж и сърце, но и ум, способен да ускори движението на електрони.

Савидж продължаваше да стои на прага — изглеждаше в отлична форма: едър и як. Не откъсваше очи от съпругата си, която продължаваше да се взира в мен. Чакаше да си излея душата и бях на път да го направя. Не можех да й устоя.

— Точно така — облегни се назад и затвори очи, Мак. Няма да допусна някой да те тормози. Ще ми се да разполагах с малко от специалното уиски на Дилън от Кентъки. Щеше да те разтопи по-бързо, отколкото Шон с най-хубавия си крясък кара Дилън да скочи.

— Не разбирам какво точно искаш да ми кажеш, Шерлок, но ще ти съобщя, че снощи Мидж ми донесе бира — заявих й аз. — Не повърнах. Имаше страхотен вкус.

Направо омаловажавах нещата. Не исках да си представям, че сексът доставя по-голямо удоволствие от онази „Бъд Лайт“.

— Толкова се радвам за теб — осведоми ме Шерлок и ме потупа по бузата.

И продължи да чака. Видях я как погледна съпруга си, застанал на прага на болничната стая с ръце, скръстени на гърдите — самото олицетворение на овладяност. Жалко, че в бюрото нямаше повече такива като него, вместо бюрократите, които се страхуваха да предприемат каквото и да било, ако не е постановено с декрет отпреди поне десет години. Ненавиждах да се блъскам с такова отношение; молех се в бъдеще да не стана такъв. Може би пък имах шанс в Отдела за борба с тероризма. Бюрократите се придържат към такова поведение във Вашингтон, но в акция правилата отпадат. Там действаш сам, особено ако си по следите на терористична група в Тунис.

— Сън — обявих аз най-после. — Всичко започна с един сън снощи. Сънувах как се давя. Не, друг се давеше. Беше Джили, струва ми се. — Разказах им всичко, което си спомнях. Свих рамене и завърших: — Именно затова позвъних толкова рано тази сутрин. Установих, че сънят, или каквото там е било, се е сбъднал. Тя е в кома.

Какво ли щеше да означава това, питах се за пореден път. Дали ще остане жива, но ще бъде безпомощна? Ще се наложи ли да вземаме решение дали да изключат животоподдържащите й системи, или не?

— Изплашен съм. — Погледнах Шерлок. — Никога през живота си не съм бил толкова изплашен. Нито когато с „Магнум експрес — 450“ се изправих пред онези терористи, а той изобщо не можеше да се мери с тяхното въоръжение; нито когато полетях във въздуха при експлозията. Повярвай ми.

— Видя сметката на двама, Мак — обади се Савидж. — Единият беше ръководителят им. А при по-малко късмет щеше да си раздробен на хиляди парчета: взривът е бил по-мощен от предвиденото, но се оказа, че наблизо има подходяща дюна.