Катрин Каултър: В пропастта

Бях усетил планина от студена вода да се стоварва отгоре ми. Но не се удавих. Знаех какво е да се давиш; помнех го ясно, все едно се бе случило вчера. Бях на седем и плувах с Кевин — по-големия ми брат, — който флиртуваше с няколко момичета. Попаднах във водовъртеж и се оплетох в клони. Джили ме измъкна и здраво ме халоса по гърба, а аз кашлях и се давех, докато от устата ми течеше вода.

В съня не се случи подобно нещо — водата внезапно се стовари върху мен. Преди това нямаше абсолютно нищо. Само спокойствие; никаква болка, никакви въпроси, никакъв страх, а само пълна пустош.

Спуснах крака от леглото и стъпих на износения линолеум; насладих се на болката: тя премина през рамото, ребрата, ключицата, дясното бедро и други части, които заздравяваха достатъчно добре, така че постепенно ги изключих от инвентарния списък. Сладката остра болка ме върна в любимата болнична стая, постави ме със сигурност тук и сега ме измъкна от водата в кошмара, създал ми чувство за нереалност.

Обаче, когато стъпих на линолеума, шокът от допира ме отметна и едва не паднах. Вкопчих се в таблата на леглото, поех дълбоко въздух и се огледах. Краката ми все още се намираха върху мръснобелия линолеум. През последните две седмици го намразих. Всъщност не беше сигурно кое мразя повече — мръснобелия линолеум или пастелнозелените стени. Военните винаги ще подберат такива цветове. Ала човек изгубва способността да мрази, когато е мъртъв. Затова останах доволен — ето, има нещо, което ми доказва, че съм жив.

Имал съм късмет — така ме увериха. Експлозията не бе засегнала сърцето, главата или друг жизненоважен орган. Е, бях понатъртен тук-там, имах някоя и друга счупена кост. Краката и гърбът ми бяха невредими; само от време на време слаба болка пробягваше по гръбнака.

Експлозията пощади и слабините ми, за което бях дълбоко благодарен.

Стоях прав, дишах и се наслаждавах на въздуха.

Погледнах разхвърляното легло. Нямах намерение пак да лягам — знаех, че сънят продължава да витае наоколо, отвъд етера; все още е прекалено близо и само чака отново да затворя очи. О, няма да го направя! Протегнах се бавно и предпазливо. При всяко помръдване в някоя част от тялото си изпитвах болка. Поех си дълбоко дъх и бавно отидох до прозореца на болничната стая. Бях в по-новото крило на болницата, строено през 1980: масивна постройка, свързана с първоначално изградената някъде през 30-те години. Всички се оплакваха, че за да стигнат до някъде, трябва да извървят километри. Мечтаех да съм в състояние да извървя поне част от километър и да се оплаквам заедно с тях.

Видях няколко светлини като звезди. Паркингът и половин дузина административни сгради се свързваха с болницата посредством дълги коридори. От мястото тук не виждах повече от десетина паркирани коли. От стълбовете, побити на малки разстояния из терена около болницата, струеше светлина. Лампи имаше дори сред клоните на дърветата. Инстинктите ми на пазител на реда ми подсказваха, че няма места, където евентуален нападател да се скрие — районът беше добре осветен.

В съня ми въобще нямаше светлина — цареше тъмнина; мокра тъмнина. Бавно отидох до банята, наведох се съвсем предпазливо, пъхнах шепа под чучура на чешмата и се напих до насита. Изправих се, а по брадичката ми се стече вода и капна върху гърдите ми. Сънувах, че се давя в Тунис. Нямаше никаква логика.

Освен ако не аз се бях давил. Изведнъж дълбоко в себе си разбрах. Не аз се бях давил, но бях там; присъствах.

Огледах се с очакването да видя някого наблизо, точно зад мен, готов да ме докосне по рамото. От две седмици — откакто бомбената експлозия ме заби в пустинния пясък — до мен все имаше някой: говореше ми тихо, дупчеше ме с игли; безкрайно много игли. Ръцете ме боляха от инжекциите, а задникът ми бе изтръпнал от тях.

Пих още вода; бавно вдигнах глава — внимателно, както винаги — без да правя резки движения. Загледах мъжа в огледалото над мивката. Приличаше на овесена каша: с посивяла отпусната кожа, все едно че е мъртвец. Имах навика да виждам едър тип, а сега на погледа ми отвръщаше съвсем друг човек — изглеждаше сглобен от няколко едри кокала. Ухилих му се. Е, поне още разполагах със зъбите си. Чувствах се щастлив, че при експлозията на онази бомба, дето ме метна като празен чувал поне на пет метра през пустинния пясък, зъбите ми не са избити.

Когато моят приятел Дилън Савидж — друг агент от ФБР — ме види отново в гимнастическия салон, най-вероятно ще поклати глава и ще попита къде съм оставил ковчега. Съзнавах, че не по-рано от шест месеца ще мога да се изправя пак пред Савидж в гимнастическия салон, а и едва ли ще мога да го надвия в някое упражнение по източни бойни изкуства.