Катрин Каултър: В пропастта

Поех си дълбоко въздух, пих още вода и изключих осветлението в банята. Отражението ми в огледалото избледня до сянка. Така изглеждаше доста по-добре. Върнах се в спалнята: единичното легло се открояваше на фона на голите стени; погледнах часовника — хубав часовник, подарък от приятели: беше красиво опакован, с ярка червена панделка. Огромните червени дигитални числа показваха, че е едва три и седем през нощта. Сетих се за съпругата на Савидж — Шерлок — също агент от ФБР: докато плувах между болката и забравата, плод на морфина, ми каза, че всяка минута, отмерена от часовника, означава приближаване към момента, когато ще ме изпишат и ще се върна на работа, където ми е мястото.

Бавно се излегнах по гръб. Придърпах чаршафа и тънкото одеяло. Опитах се да се успокоя, да се наместя и да се отпусна. Не се готвех да заспивам. Затворих очи и се постарах да разсъждавам логично и ясно — какво наистина сънувах? Да, усетих вода, но всъщност не се бях давил; само изпитвах шок от водата, която нагълтах. Само вкус на вода. А после абсолютно нищо.

Вдигнах лявата ръка и разтърках гърдите си с юмрук. Е, поне сърцето ми вече не бие учестено. Поех дълбоко още няколко пъти въздух и си заповядах да престана с тези глупави мелодрами. Трябва да помисля. Мисли хладнокръвно — правило от Академията. Трябва да забравя за паниката и да разсъждавам хладнокръвно.

Минаха още няколко минути и тогава започнах да се чудя дали е било сън или нещо друго? Спомних си, че със същата яснота висях циферблата на дигиталния часовник върху шкафчето до леглото, и лицето на Джили.

Никак не ми хареса. Това бе лудост, чиста лудост. Странен сън: давя се, но не истински и поради някаква причина мисля за Джили. За последен път я видях към края на февруари у Кевин в Чеви Чейс, Мериленд. Държа се малко странно — не зная как другояче да го опиша, — но не обърнах особено внимание; просто го регистрирах някъде в съзнанието си. Прекалено други неща ставаха в живота ми — например заминавах за Тунис.

Помня, че говорих с Кевин за Джили точно един ден след като тя долетя от Орегон. Кевин, по-големият ми брат, само поклати глава. Джили била малко ексцентрична, но се дължало на факта, че живее на Западния бряг; нямало за какво да се притеснявам. Това било всичко. Кевин правеше кариера в армията, имаше четири момчета и не разполагаше с достатъчно свободно време да мисли за чудатостите на братята и сестрите си. Откакто преди осем години пиян шофьор връхлетя върху родителите ни и те загинаха при катастрофата, бяхме само четиримата.

Помня, че Джили не спираше да бъбри за всевъзможни неща: новото й порше, рокля, купена в Портланд, някаква с Кал Тарчър, която май не харесвала особено, брата на момичето — Котър, когото Джили смяташе за злобен побойник. Не престана да повтаря колко страхотен е сексът с Пол — бяха женени от осем години. Празни приказки, както ми се стори тогава. Сега обаче казаното ми изглеждаше повече от евтина ексцентричност.

Да не би в съня ми да се давеше Джили?

Не желаех мисълта да ме обсебва, но тя се бе прокраднала ведно със съня и не ми даваше мира. Чувствах се уморен, но не така, както вчера и още по-малко от онзи ден. Лека-полека се оправях. Лекарите кимаха, усмихваха се един на друг, после на мен и ме потупваха по натъртеното рамо. Споменаха, че е възможно следващата седмица да ме изпишат. Реших това да стане по-рано.

Едва ли щях да заспя отново, особено след като сънят ме дебнеше, а бях абсолютно сигурен, че ме дебне. Знаех, че е така, защото всъщност не беше сън, а нещо друго. Изпитвах потребност да разнищя тази история.

Точно тогава реших, че съм готов да дам единия си тестис за кутия бира. Без да се замислям, натиснах бутона за повикване. След четири минути — според големите червени цифри на дигиталния часовник — през вратата надникна нощната медицинска сестра Мидж Хардауей.

— Мак? Добре ли си? Доста е късно. По това време трябва да спиш. Какво има?

Мидж — около тридесет и пет годишна, висока, с къси меднозлатисти коси и остра брадичка — беше интелигентна. На нея можеше да се разчита в кризисен момент. В началото на престоя си тук всеки път, когато идвах в съзнание, тя стоеше неотлъчно до мен — говореше ми нежно, а пръстите й леко галеха ръката ми.

Усмихнах й се: надявах се, че това е най-прелестната ми момчешка усмивка, пълна с неотразим чар. Дори не бях сигурен дали я забеляза, защото единствената светлина в доста тъмната стая идваше от коридора зад гърба й. Но се надявах да долови усилието, което вложих в тона.