Майкъл Смит - Избраниците

— Какво има? — попита Нина.

— Последния път паркингът беше пълен.

Те се огледаха. Нямаше нито една кола. Уорд изключи двигателя.

Занд отвори вратата и слезе, без да чака другите. Боби изруга и изскочи от другата страна, готов за стрелба. Бледата светлина ги правеше лесна мишена, но също така им показваше, че на покрива няма стрелци. Никой не ги чакаше в засада. Двете дървени постройки бяха празни. Уорд и Нина слязоха предпазливо. Уорд кимна към постройката вдясно:

— Там е главният вход.

Останалите го последваха и се събраха пред стъклената врата. Боби надникна вътре.

— Няма никой — установи.

— Влизаме ли?

— Разбира се. След теб.

Уорд се наведе, бутна леко вратата. Не се задейства аларма. Не прозвуча изстрел. Той отвори и влезе внимателно. Другите го последваха.

Фоайето беше тихо. Този път не се чуваше музика, в камината от речни камъни не гореше огън. Голямата картина над рецепцията бе изчезнала. Помещението изглеждаше необитаемо от години.

— Мамка им — изръмжа Уорд. — Офейкали са.

— Глупости! — възрази Боби. — Имали са не повече от час. Не е възможно да са се изнесли за толкова кратко време.

— Имали са малко повече — отбеляза Занд. — Ние си тръгнахме от дома на Ван пет-десет минути преди да се самоубие. Може да ги е предупредил.

— Пак е малко. Не са имали време да заличат всички улики.

— Значи вероятно са се приготвили от по-рано — предположи Нина. — Вие сте уплашили агента им до смърт. Може би това е било достатъчно, за да ги стресне. В такъв случай са имали два дни. Няма знаеше. Така или иначе ще претърсим комплекса.

Тя тръгна към една врата в дъното, водеща към вътрешността на „Палатите“. Беше изпълнена със страх, че са дошли твърде късно, че призракът, който е гонила толкова дълго, отново й се е изплъзнал. Другите останаха неподвижни. Тя не се интересуваше дали ще я последват. Трябваше да влезе. Трябваше да огледа.

Не чу изстрела.

Когато звукът достигаше ушите й, тя вече падаше; стовари се върху една масичка. Имаше чувството, че гърдите й се раздуват, че изгарят. Отвори уста да извика, но не издаде звук. Занд хукна към нея.

Уорд се извъртя — на прага стоеше друг мъж. Макгрегър. Боби забеляза една жена зад гишето на рецепцията. От една замаскирана вратичка в стената зад нея се появи жилест младеж.

И тримата бяха въоръжени; започнаха да стрелят.

Младежът умря първи.

Явно нямаше опит с огнестрелните оръжия и стреляше като актьор в гангстерски филм — държеше пистолета отстрани на тялото си. Боби го повали с един изстрел. Уорд се скри зад една колона и улучи Макгрегър първо в бедрото, после в гърдите. Един куршум изсвистя на сантиметри от лицето му. Той приклекна зад един ъгъл на гишето с надеждата жената да не го е видяла. Презареди, изпусна половината патрони.

Занд коленичи до Нина, която лежеше разтреперана и задъхана, поставила ръка на гърдите си. Раната беше високо, под дясната ключица.

— О, Нина — прошепна той, без да обръща внимание на летящите наоколо куршуми.

Тя се закашля, по лицето й се четеше удивление.

— Боли — прошепна.

Макгрегър още стреляше.

Жената зад гишето едва не улучи Боби, но Уорд се изправи рязко и изпразни половината пълнител в нея. Едва тогава си даде сметка, че тъкмо тя го бе приела при предишното му идване, за да му обясни условията за закупуване на къща в комплекса.

Все още не знаеше името й.

Боби стоеше над Макгрегър и притискаше китката му с крак. Пистолетът на полицая лежеше на няколко крачки встрани.

— Къде отидоха? — попита Боби. — И преди колко време тръгнаха? Разкажи ми всичко, което знаеш, ако искаш да останеш жив.

— Майната ти!

Боби вдигна рамене:

— Това ме устройва.

И застреля Макгрегър в главата.

Докато Боби се увери, че останалите нападатели са мъртви, Уорд притича при Нина. Занд притискаше силно ръката й върху раната. Между пръстите й още се процеждаше кръв.

— Да се махаме! — извика Уорд.

— Не — възпротиви се Нина.

Гласът й бе изненадващо силен. Тя се надигна.

— Нина, ранена си. Трябва да те закараме в болница, губиш много кръв.

Тя го стисна за китката.

— Бързайте. Но влезте и проверете.

Уорд се подвоуми. Опита да се обърне към Занд за подкрепа, но агентката не отместваше очи от неговите. Боби се приближи зад него.

— Мамка му, Нина!

— Аз ще остана тук, а вие влезте вътре — обърна се тя към Занд.

Чувстваше се замаяна, много странно. Искаше й се да имаше време да му обясни колко е важно да го направят.