Майкъл Смит - Избраниците

— Баща ти е на път да ги разкрие и Дейвидс осъзнава, че единственият начин да оцелее, е, като предупреди „Избраниците“. Затова им казва, че Хопкинсови планират бягство.

В колата настъпи кратко мълчание.

— Той е съучастник на убийците им — заключи Нина. — Този, на когото са имали най-голямо доверие, ги е предал.

— Мъртъв е вече — изсъска Уорд. — Това поне е сигурно.

Когато навлязоха в планината, заваля; по предното стъкло се заспускаха сребристи струйки. Потокът край пътя бе придошъл. Нямаше други коли.

— Само четирима сме — отбеляза Нина.

Уорд я изгледа:

— Ами обади се за подкрепления.

— Няма да се втурнат да ми изпращат хеликоптери. Най-много да получим двама отегчени агенти с кола до два часа, чиято главна цел ще е да докажат, че съм пълна откачалка. — Тя погледна през прозореца. — Някой има ли цигара? Май е време отново да пропуша.

Уорд бръкна в джоба си, извади намачкана кутия и я остави на таблото.

— Не те съветвам — предупреди я.

Тя се усмихна, но не докосна цигарите.

Петдесет минути след напускането на дома на Дейвидс колата достигна голям завой. Хопкинс караше по-бавно, а Боби наблюдаваше хълмовете наоколо.

— Близо сме — обяви Уорд.

Боби и Занд заредиха пистолетите си; Нина неохотно провери своя. Пръстите й трепереха. Никой от останалите не изглеждаше да се чувства като нея, но нямаше начин да се досети какво минава през главите им. Мъжете винаги се стараят да изглеждат като супергерои, сякаш някой щеше да ги обвини, ако дадат израз на страха си.

Занд й хвърли кратък поглед. Смигна й и тя си даде сметка, че не е така. Филмите може да показват някакви въображаеми железни мъже, но в действителност никой не може да преодолее животинските инстинкти. Занд бе не по-малко нервен от нея.

Уорд спря на една отбивка и обяви:

— Тук е.

Останалите се взряха в мрака. На петдесетина метра напред се виждаше малка врата.

— Тук няма никой — отбеляза Боби. — Разкажи пак как се влиза.

— Минава се през вратата, кара се по трева. Завива се наляво и се излиза на път, скрит зад група дървета. Той се изкачва на едно високо плато.

— Значи в горичката може да се крие някой, също и покрай пътя.

— Възможно е.

— Да действаме бързо тогава.

Уорд кимна:

— Готови ли сте всички?

— Както винаги — отвърна Занд.

Уорд натисна педала. Колата се понесе с бясна скорост по мокрия път. Той я насочи право към портата.

— Залегни — извика в последния момент Боби.

Нина и Занд се подчиниха.

Боби се хвана за предната седалка и вратата, стисна пистолета си. След секунда колата се заби в портата, предното стъкло се пръсна. Автомобилът излезе на тревата и занесе. Уорд успя да овладее волана.

Отпусна газта, сетне насочи колата към дърветата, като отново увеличи скоростта. Мина през една бабуна и Нина подскочи на седалката. Едва се приземи и колата отново подскочи. Зад нея Занд изръмжа.

Уорд и Боби изглеждаха залепнали за седалките си.

Минаха през още една бабуна и изведнъж излязоха на равен път. Уорд даде газ покрай дърветата, присви очи.

— Виждате ли някого?

— Не — отвърна Боби. — Но не намалявай.

След стотина метра пътят зави рязко вдясно, започна стръмно изкачване. Боби се оглеждаше внимателно, Уорд не намаляваше скоростта.

Нямаше жива душа. Никой не откри огън по тях. Когато обаче Занд надигна глава, Боби го натисна да залегне отново. Рамото го болеше от раната, но той не му обръщаше внимание.

— Къде са? — недоумяваше Уорд.

— Вероятно всички са се строили на върха и ни чакат.

— Голям оптимист си. Все пак се радвам, че си тук.

— Предполагам, че на това му казват приятелство — отбеляза Боби. — Ако нещата тръгнат на зле, ще се връщам в сънищата ти и ще те тормозя.

— Ти вече ме тормозиш. От години се опитвам да се отърва от теб.

Минаха последния завой и портала на „Палатите“ се извиси пред тях.

— Все още няма никой — отбеляза Уорд и намали скоростта.

— И какво сега?

— От другата страна на оградата пътят завива наляво. Има две големи постройки. Рецепция и нещо като склад. Целият комплекс е заграден с висока стена. Къщите са отвъд нея.

— Е, и?

— Давай към главния вход — предложи Боби. — Няма начин да разбием тази стена.

— Точно там ще ни чакат.

— Нямаме избор.

Колата мина под каменната арка и се насочи към дървените сгради. Паркингът бе осветен от бледа лампа. Уорд отново даде газ. Изкара колата в средата на паркинга и спря. Огледа се с недоумение.