Майкъл Смит - Избраниците

— Моля те, Джон. Влезте вътре. Потърсете я. Трябва да провериш. След това можем да отидем в болницата.

Занд остана неподвижно за миг, сетне се наведе и я целуна бързо по челото. Изправи се.

— Аз ще изпълня желанието й.

Уорд поклати глава, но започна да зарежда пистолета си.

— Боби, остани тук — нареди.

Приятелят му понечи да възрази, но той продължи:

— Тези тримата може да не са сами. Опитай да спреш кръвотечението и застрелвай всеки, който се появи. Ти можеш да й помогнеш повече от всеки друг от нас.

Боби коленичи до жената.

— Внимавай, човече — предупреди приятеля си.

Уорд и Занд се отдалечиха бързо към вратата в дъното на фоайето.

— Каквото и да стане, няма да се разделяме, ясно? — попита Уорд.

Занд кимна и отвори вратата. От другата страна започваше алея. Една лампа осветяваше първите петдесетина метра от нея. Отзад се виждаха силуетите на големи сгради. Никоя от тях не показваше признаци на живот. Двамата се втурнаха натам.

— Трябваше да вземем фенери.

— Много неща трябваше да вземем — съгласи се Уорд. — Автомати, подкрепления. А дори нямаме представа какво правим.

Стояха на първия кръстопът на алеята. Приличаше на главната улица на градче, където никой няма кола. Тревата от двете страни бе грижливо окосена. Всяка къща беше оградена от спретнат двор и изолирана от останалите постройки. Комплексът изглеждаше твърде малък, за да има място за цяло голф игрище. Вероятно дори агентът, продаващ къщите, Чип, не беше влизал вътре. От двете страни на кръстовището имаше по една къща, по-нататък се виждаха силуетите на други.

— Ти поемаш лявата.

— Не ме ли чу какво ти приказвам? Няма да се разделяме.

— Уорд, виж колко къщи има. Нина бере душа.

— Като ни убият, няма да й помогнем. Ако искаш да претърсим целия комплекс, ще вървим заедно. Коя да е първа?

Занд тръгна бързо към къщата отдясно. Сградата изглеждаше, сякаш бе пренесена тук от онова предградие на Чикаго.

— Оук Парк, където Райт строил къщите от средния период на творчеството си. Беше красива и Уорд изпита ярка омраза към хората, живеещи в нея, сякаш я бяха осквернили. Райт бе боготворил обществото, не беше привърженик на усамотението.

Занд не беше толкова запознат с архитектурата.

— Къде е шибаната врата? — измърмори.

Уорд го поведе към един ъгъл на долното ниво, по криволичеща под балкона пътека. Няколко стъпала водеха към голяма дървена врата. Тя бе леко открехната.

Двамата мъже се спогледаха.

— Това ли е главният вход?

Уорд кимна. Пое си дъх и ритна вратата. Нищо не се случи.

Той кимна на Занд и полицаят влезе пръв. Ченгето сигурно имаше повече опит в тези неща, или поне така се надяваше Уорд.

През един стъклен капак на тавана в късия коридор проникваше хладна зеленикава светлина. В дъното преграда от матово стъкло водеше в съседната стая.

Те внимателно се вмъкнаха в дългото, ниско помещение. Високо на стената имаше няколко прозореца също от матово стъкло. Камината бе отляво. Имаше етажерки, кът за сядане. Етажерките бяха празни. Имаше мебели, но не и килим.

Уорд и Занд прекосиха тихо стаята. Цареше пълна тишина. Уорд вдигна ръка, посочи. Занд погледна натам — видя вход към друга стая, частично скрит зад дървен параван. Полицаят кимна и се отдръпна зад Уорд. Приближиха се едновременно; Занд от време на време хвърляше поглед назад.

Другото помещение беше кухня. По-тъмна, без прозорци. На две нива, с кът за хранене в дъното. Уорд слезе. Точно на средата на масата имаше една-единствена чаша. Вътре нямаше нищо, дръжката й бе счупена. Той отвори шкафа, сетне чекмеджето. Бяха празни.

— Тази къща е пуста — прошепна.

Занд кимна:

— Може би. Но въпреки това ще я претърсим.

Уорд завъртя очи. После провериха останалите стаи.

— Там има някой — каза Нина.

Боби стоеше приклекнал до голямото кожено кресло, в което се бе отпуснала тя.

Фоайето тънеше в мрак. Той се колебаеше за лампите — бяха оставени да светят и като ги загасят, щяха да издадат присъствието си. Но ако в комплекса все още имаше някой, той със сигурност бе чул стрелбата. Затова Боби отиде зад гишето на рецепцията и ги изгаси. Така имаше усещане за по-голяма безопасност. Мястото им бе частично скрито от прозорците, но въпреки това той се чувстваше като лесна мишена, фоайето бе голямо, тъмно и на пода му лежаха трима мъртъвци.

— И аз чух нещо преди малко — призна той. — Надявах се нашите вече да се връщат.

Нина поклати глава: