Майкъл Смит - Избраниците

— Защо не? — отвърнах, макар че не знаех какво да мисля.

— Всичко съвпада. А и защо да ме лъже? Той със сигурност е онзи мъж на записа, следователно ги е познавал още тогава. Знаем, че не съм роден в Хънтърс Рок. И не мога да си представя как ще измисли всичко това на момента.

Навън мина друга кола. Втренчих се в стената, докато пред очите ми се появиха светли петна.

— Майка ми ми се обади около една седмица преди катастрофата.

— Намекна ли, че са замислили нещо?

— Не сме говорили. Беше оставила съобщение. Не им телефонирах веднага. Тя нямаше навик да ми се обажда. Обикновено говорех с баща си.

— Значи мислиш…

— Не знам какво да мисля, Боби, а вече е прекалено късно, за да разбера истината.

— Какво ще правим сега?

— Не знам.

Боби се изправи:

— Ще потърся кафе. Ръката започва да ме боли зверски.

Шумът от стъпките му се отдалечи по коридора. Дълбоко в себе си аз явно се бях надявал, че всичко това, от обаждането на Мери досега, е някаква грешка. Че все още не всичко е загубено. Сега знаех, че е истина, че нищо не може да се направи. Баща ми, разбира се, е имал план. Винаги имаше планове. Единственото свидетелство за това обаче беше бележката в тапицерията на креслото.

Телефонът ми иззвъня и ме изплаши до смърт. Номерът на екранчето ми беше познат.

— Кой е?

— Нина Бейнам. Добре ли си? Звучиш странно.

— Може да се каже. Какво има?

Не бях на себе си и изобщо не ми се говореше за серийни убийци.

— В Дайърсбърг сме. Вие къде сте?

— „Норт батън“ 34.

Тя замълча за миг.

— Би ли повторил? — Гласът й звучеше странно. — „Норт батън“ 34 ли каза?

— Да.

— Там не живее ли някой си Харолд Дейвидс?

Сърцето ми заби по-силно.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Стойте там и не мърдайте. Внимавайте много. Ей сега идваме.

Връзката прекъсна. Чух стъпките на Боби и се обърнах към вратата. Изражението му ме накара да затая дъх.

— Дейвидс го няма — обяви той.

— Къде е?

— Просто го няма. Измъкнал се е отзад.

Изтичах при прозореца, дръпнах завесата. Голямата черна кола я нямаше.

Обърнахме дома на Харолд надолу с главата. Нямаше нищо интересно. Това бе просто една стара спретната къща, пълна с вехтории.

След десет минути на входната врата се потропа.

Нина още думкаше с юмрук, когато вратата се отвори. Уорд Хопкинс се изправи на прага. Занд го избута, нахълта в къщата и започна да обикаля стаите.

— Какво прави? — възкликна Уорд.

Тя не му обърна внимание:

— Къде е Дейвидс?

— Избяга.

Зениците му бяха разширени, под очите му имаше тъмни кръгове. Изглеждаше, сякаш не е спал с дни.

— Избяга ли? — кресна тя. — Защо го изпуснахте? — И тропна гневно с крак.

Боби се появи откъм кухнята.

— Не сме — оправда се той. — Просто изчезна. Какво значение има всъщност? Откъде изобщо знаете за него?

Тя измъкна малък бележник от чантичката си, отвори го и му го показа. На него бе записана информацията, която беше получила по телефона по време на полета от Лос Анджелис.

— „Палатите“ са разработени под прикритието на безброй фиктивни фирми, но все пак успяхме да ги разкрием. Основният предприемач е някоя си „Глобална антивирусна компания“, регистрирана на Каймановите острови. Законният им представител за Монтана е господин Харолд Дейвидс.

— Мамка му! — изруга Боби.

Обърна се и се върна в кухнята. Уорд я изгледа изненадано:

— Сигурно грешиш. Ние току-що говорихме с него. С Дейвидс. Той ми разказа… разказа ми много неща. Наистина знае за „Палатите“, но от други източници. Той не работи за тях. Опитал е да помогне на родителите ми да се спасят от онези хора.

— Не знам какво ти е разказал, но ми се струва, че господин Хопкинс не е този, за когото се представя.

В този момент Занд излезе от една стая. Нина поклати глава и забърза към стълбището.

— Какво търси Занд?

— Един човек — отвърна тя.

Гласът й звучеше твърде спокойно. Уорд си даде сметка, че под професионалната си маска тя кипи от напрежение.

— Надявам се, че не е вече труп — добави.

— Не може да е тук — възрази Уорд. — Харолд не е убиецът. Той е стар. Той…

— Нина, имаш ли номера на „Палатите“? — прекъсна го Боби; стоеше на вратата на кухнята с телефон в ръка.

Тя погледна бележника си, разлисти го:

— 406-555-1689. Чува се обаче само предварително записано съобщение и куп глупости. Защо?

Боби направи гримаса, която можеше да се разтълкува като усмивка:

— Харолд се е обадил на този номер преди двайсет минути. В наше присъствие.