Джон Нанс - Насрещен вятър

— Извинете, мистър Гарити, нещо не ви разбрах — каза О’Конъл.

Джей подаде касетата на Майкъл, който я вдигна високо.

— Разполагаме с видеозапис от същата среща и моля за разрешение да бъде показан.

— Същият запис? — възкликна О’Конъл с едва сдържано раздразнение. — Защо?

— Милорд, причината ще ви стане съвсем ясна, ако разрешите да го покажем.

— Имате ли някаква документация за произхода на тази касета?

— Имам, милорд — заяви Майкъл според предварително разработения сценарий. — Тази касета бе доставена снощи на мистър Райнхарт и дежурният администратор от хотела ще потвърди, че са я донесли сътрудници на мистър Камбъл. Самият мистър Камбъл ни гарантира, че записът е идентичен с онзи, който току-що бе показан пред съда.

— Значи е същият запис? — попита О’Конъл.

— И да, и не, милорд.

— Стига игрички, мистър Гарити! Същото ли е това скапано нещо, или не?

— Милорд, видеокасетата е точно като онази, която представиха мистър Камбъл и неговият екип, образите са същите, но има още един звукозапис, за който мистър Камбъл навярно не подозира, и като използваме друг формат, ние можем да включим този звукозапис.

— Друг звукозапис? Разбирам — каза О’Конъл и раздразнението му изведнъж отстъпи място на любопитство. — Знам, мистър Гарити, че в някои случаи видеокасетите съдържат повече от един звукозапис.

— Невъзможно — възмутено възкликна Стюарт Камбъл. — Това е нелепо. Представих ви оригиналната касета, а на нея има само един звукозапис.

— Сигурен ли сте, мистър Камбъл? — попита О’Конъл. — Смятате ли се за експерт по електроника?

— Не, милорд, но…

— В такъв случай съм твърде любопитен да видя и чуя този запис. Продължавайте, мистър Гарити.

Майкъл подаде касетата на Джей, който пристъпи напред и я зареди във видеокасетофона. Натисна бутона и докато се връщаше към масата, на екрана оживяха същите образи.

„Юро Еър“ 1020, в полет

— Положението се подобрява, Крейг — каза Аластър след поредните трескави изчисления, когато слязоха на девет хиляди и триста метра.

— Слава богу!

— Още не сме се измъкнали, но по моя преценка ще стигнем до Галуей със запас от около седемстотин килограма гориво, тоест… за час и десет минути.

— Значи ветровете се задържаха?

Аластър кимна.

— Дотук добре. Проблемът ще е с времето в Галуей. Там имат апаратура за кацане по прибори, но е паднала гъста мъгла.

— Галуей е край морето, нали?

— Да, на брега на едноименния залив. Мъглата идва откъм морето.

— Ако се наложи, ще наближим на минимална височина.

— Трябва да вземем решение, преди да сме слезли под шейсет метра.

— Разбрано — каза Крейг. — При необходимост ще слезем и до нулата, стига да сме точно на осевата линия. Прилагаме категория AAA. Ще използваме и двата автопилота, насочваме се по прибори, ти управляваш захода, а аз поемам кацането.

— За да не объркам нещо, ако пистата не се вижда, нали?

— Със запас от седемстотин килограма няма да ни остане гориво за повторение. Имаме само един опит.

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Джей Райнхарт натисна бутона и от телевизора долетя гласът на Джон Харис, примесен с някакво неясно шумолене. Отначало думите изглеждаха същите, но постепенно станаха съвсем различни, макар че картината се повтаряше.

— Добре, Бари, докъде стигнахме? Готови ли сме?

— Е, сър — започна друг глас, по-близък до микрофона и поради това по-силен, — готови сме, но ще е… скъпичко.

— Колко… искат?

— Те искат един милион долара.

— … че вече дадох съгласие.

— Да, господин президент. Помня инструкциите.

— А сега, Бари… да ти задам най-важния въпрос. Поддават ли се на контрол тези хора?

— Да, сър.

— Абсолютно ли си сигурен, че разбират… заповеди да няма прекомерна употреба на сила… абсолютно никакво насилие извън необходимия минимум за унищожаване на фабриката?

— Разбират, сър.

— Аз съм… разтревожен… пострадат невинни цивилни. Не ме интересува колко свидетели ще останат. Не желая работниците да пострадат, освен… престрелка или нещо подобно.

— Разбирам, сър.

Стюарт Камбъл тръсна глава и смаяно вдигна ръце, после се обърна към своя екип, но никой не можеше да му даде обяснение.

На екрана президентът въздъхна и скръсти ръце. Главата му все още не се виждаше.

— … да действаш.

— Очакваме във фабриката и склада да има около шейсет-седемдесет души и част от тях ще бъдат цивилни.

— Работниците ли? — попита президентът.