Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Започнах да показвам къщата си на посетители през трийсет и първа, веднага след като Звярът погуби съпруга ми и трите ми скъпи деца. Може би се питате защо ли тази жена развежда чужди хора из къщата, в която се е разиграла толкова лична трагедия. Е, отговорът е: па-ри.

Няколко души се разсмяха притеснено.

Маги мина по алеята и стигна до подножието на стълбите към верандата. Вдигна бастуна си нагоре, към балкона.

— Ето тук са линчували Гюс Гаучър.

Джуд слушаше внимателно историята на Гюс Гаучър и проверяваше дали подробностите отговарят на собствената му хипотеза, че той наистина е виновен. Нищо, което тя каза, не противоречеше на неговата гледна точка. Тръгна след Маги по стълбите на верандата. Тя каза, че старата врата е била простреляна от полицая Дженсън. Показа им чукчето във формата на маймунска лапа. След това отключи вратата и я отвори.

Острата миризма на газ изпълни ноздрите на Джуд.

— Моля да ни извините за тази миризма — каза Маги, докато влизаше. — Вчера синът ми разля газ. Няма да я усещате толкова силно, когато се отдалечим от стълбите.

Джуд влезе вътре.

— Виждате как е изцапал килима тук.

Той се промъкна между другите в групата така, че да вижда по-добре стълбището. Нищо. Там, където трябваше да бъде тялото на Мери, имаше само тъмно петно. Кръвта беше старателно изтрита, преди някой да напои килима с газ.

Когато слънчевата светлина падна върху лицето му, Рой се събуди. Вдигна глава от нагънатите си дънки и се подпря на лакти. Огънят беше изгаснал. Едно врабче, кацнало близо до останките от огъня, кълвеше парченце хляб, което Джони вероятно беше изпуснала. Раницата стоеше изправена, затворена и непокътната.

На дневна светлина поляната не изглеждаше толкова закътана, както в тъмнината. Дърветата, които я обграждаха, бяха доста далеч и нарядко едно от друго, така че през тях се виждаше повече, отколкото си мислеше той. По-неприятното беше, че мястото се виждаше от един отсрещен склон.

Когато погледна нататък, чу шум на мотор. Мярна се синият покрив на преминаваща кола.

— По дяволите! — промърмори той.

Разтвори ципа на спалния чувал и се измъкна. Изправи се и разгъна дънките си. Бръкна в тях и извади гащетата си. Като пазеше равновесие, ту на единия, ту на другия крак, ги обу.

Чу гласове.

— Мама им стара!

Бързо седна върху спалния чувал и започна да нахлузва дънките си.

Една млада двойка туристи се приближаваше с енергични крачки по склона, точно над тях. Носеха меки филцови шапки, също като онези, които беше видял в къщата на Карън и Боб.

Идваха все по-наблизо.

Той повдигна задника си и придърпа дънките. Затвори ципа. Закопча катарамата на колана си.

Двойката спря на поляната.

Не можеше да повярва! Спалният чувал беше сложен насред проклетата пътека!

— Здравейте — каза мъжът.

Беше приятно изненадан, че вижда Рой.

— Здрасти — каза момичето.

Изглеждаше на не повече от осемнадесет.

— Здравейте — отговори Рой. — За малко да ме заварите по гащи.

Момичето се ухили. Устата й изглеждаше голяма, а зъбите много едри. Същото можеше да се каже и за гърдите й. Те се полюляваха под тясното, зелено яке. Носеше бели къси панталони. Краката й бяха яки и загорели.

Мъжът извади дървена лула от джоба на късите си панталони.

— Разположили сте се точно по средата на пътеката — каза той, сякаш намираше това за много забавно.

— Не исках да се изгубя.

Другият измъква от гадния си джоб кожена торбичка и започна да пълни лулата си.

— Как се оправяте с водата?

— Карам без нея.

— На около два километра по-надолу има къмпинг — той посочи с дръжката на лулата си към хълма. — Има мивки, тоалетни.

— Добре че ми казахте. Може би ще идем там.

Туристът запали една кибритена клечка и засмука пламъка с лулата си.

— Лагеруването в гората е незаконно, нали знаете.

— Не, не знаех това.

— Да, да. Може само в къмпингите.

— Не ги понасяме тия места — каза Рой. — Много са фраш. По-добре да си стоя в къщи.

— Ужасни са — съгласи си момичето.

— Да — каза мъжът и изпусна дим от лулата си.

— Накъде сте се запътили? — попита ги Рой, като се надяваше по този начин да ги подкани да тръгнат.

— Към Стинсън Бийч — каза мъжът.

— Далече ли е?

— Смятаме да стигнем там до обяд.

— Е — каза Рой, — приятен преход.

— Много добра екипировка имате. Къде сте я купили?

— Аз съм от Лос Анджелис — каза той.