Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Здравейте! С какво мога да ви услужа?

Преди Тайлър да успее да отговори, Нора каза:

— Търсим Дан Дженсън. Някога е живял тук.

— Точно така. Железният Дан, ченгето. Старото ми другарче. Вие негови приятелки ли сте?

Нора посочи с палец Тайлър.

— Били са гаджета.

— А-ха! — кимна с глава и огледа Тайлър с присвити очи. — Знаех си , знаех, че съм виждала лицето Ви. Вие сте момичето от снимката, която Дан пазеше на камината, нали?

Тайлър вдигна рамене. Не беше виждала снимката, но Дан непрекъснато я снимаше. Обичаше да я „хваща“ изненадващо в „естествени пози“, както казваше. Веднъж я бе снимал дори, как излиза изпод душа. Изчерви се при спомена. Със сигурност на камината не е държал точно тази снимка.

— Вие сте момичето, което наричаше Типи, нали?

Тайлър потвърди.

— Защо Типи? — попита Нора.

— За по-кратко от Типикано — обясни тя. — Типикано и Тайлър 2 2 Типи Хедрън и Род Тейлър са имената на героите от филма на Хичкок „Птиците“. — Б.пр. .

— Типично за Дан. Винаги измисля прякори. Аз бях куклата Барби. Обитавах апартамент номер едно на долния етаж, когато живееше тук. Канеше ме на пица. О, правеше фантастични пици!

— По моята рецепта — промърмори Тайлър. Обзе я болезнена носталгия. — Аз го научих как да ги прави.

— Колко ми липсват неговите пици! Слюнките ми потичат, само като си помисля.

— Ще Ви изпратя рецептата.

— Наистина ли? — тя грабна ръката на Тайлър и я стисна. — Много сте мила! Ясно защо Дан беше толкова привързан към Вас! Сигурно ще умре от удоволствие, ако Ви види отново. Ще го…?

— Значи знаете къде се намира? — попита Нора.

— Разбира се.

Сърцето на Тайлър се сби.

— Напусна… аа-а, може би преди повече от две години. Веднага се нанесох тук. Старият ми апартамент беше толкова тесен, като че ли живеех в килер. А тук съм нашироко — имам две стаи. Жените се нуждаят от простор.

— Дан още ли е в Мил Вали? — попита настоятелно Нора.

— А, не. Намери си работа в полицията в Малкаса Пойнт. Каза, че иска да се махне оттук, въпреки че така и не можах да разбера защо. Знаете ли къде се намира Малкаса Пойнт? Не? Сега ще ви кажа — това е едно безкрайно затънтено място. Не мога да си представя как някой може да живее там. Но хората са различни, нали така? Няма дори един приличен ресторант, да не говорим пък за кино. Едва ли има и голям универсален магазин в радиус от сто километра. Като ви казвам, че мястото е затънтено, значи наистина е затънтено. Но той това искаше и това направи.

— Малкаса Пойнт, така ли? — попита Нора.

— Изчакайте секунда и ще ви дам адреса — тя пристъпи към малката масичка с лампа в коридора, като продължи да говори през рамо. — Признавам си, че не ми е писал от година и нещо. Получих картичка от него миналата Коледа, не, по-миналата — скоро след като замина. Като че ли беше доволен от мястото — тя извади тефтер от чекмеджето на масичката и се върна при тях. — Изпратих му картичка от Неапол миналия декември. Бях на почивка там. Неапол е прекрасен град! — тя прелистваше тефтера с адреси. — А, тук трябва да е. Дженсън, Д., Малкаса Пойнт, ул. „Сийсайд“, номер десет.

Тайлър драсна адреса в тефтерчето си с трепереща ръка.

— А Вие как се казвате?

— Името ми е Барбара Лорънс. Барбара с три „а“, а не като Барбра Стрейзанд. Представяте ли си? Барбра! Звучи като бар!

— Когато Дан Ви писа — обади се Нора, — спомена ли нещо за семейство?

— Не се е оженил, доколкото знам — намигна на Тайлър и продължи. — Ще ми изпратите ли рецептата?

— На всяка цена.

— Далече ли е Малкаса Пойнт? — попита Нора.

— Ще стигнете за около три часа, ако не се разтакавате. Тръгнете направо по крайбрежната магистрала, покрай Бодега. Имате ли карта?

— В колата е.

— Няма начин да го пропуснете. Предайте много поздрави на Дан от куклата Барби.

— Разбира се — увери я Тайлър.

— И за бога, каквото и да стане в Малкаса Пойнт, не пропускайте да посетите „Къщата на Звяра“. Страхотно е! Ще ви хареса. Много е забавно!

След пет минути по тясната лъкатушеща крайбрежна магистрала, със скалите само на няколко метра и океанът ниско долу, Тайлър закопча предпазния колан.

— По-добре е без него — каза й Нора.

— Права си — тя освободи катарамата. — Ще ми попречи да изскоча, ако катастрофираме.

— Добре, че сме на вътрешното платно.

— На връщане няма да се движим по него.

— Хайде да тръгнем по някой път, навътре в сушата — Нора взе картата и я изучава в продължение на две-три минути. — Можем да тръгнем по път 128 и да стигнем до 101.