Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Виновен е градът — каза тя. — Не трябваше да идвам. Мислех си, че ще го понеса. Но където и да отида, където и да погледна, все попадам на места, които ми напомнят за него.

— Значи е замесен мъж.

Тайлър кимна.

— Дори тук ме е водил веднъж, за да ми покаже въртящия се бар. Пихме коктейли „Маргарита“. След това се разходихме до Норт Бийч, отидохме до „Сити Лайтс“ и онази антикварна книжарница на отсрещната страна, която ти показах вчера.

— Кога е било всичко това?

— Преди около пет години. Учих последна година в колежа в Сан Франциско. Дан — така се казваше — Дан Дженсън живееше в Мил Вали. Запознахме се на прехода Дипси.

Нора я погледна недоумяващо.

— Какво означава прехода Дипси?

— Тръгва се от Мил Вали, нагоре по хълмовете около връх Там и свършва на Стинсън Бийч. Както и да е, там се запознахме. Изкачвахме се с моята съквартирантка, а той тичаше, за да влезе във форма за годишния маратон…

— И се влюбихте от пръв поглед?

— Той се блъсна в мен — каза Тайлър. Споменът за случката я накара да се усмихне. — Наругах го, че налетя без да гледа. Не беше точно любов от пръв поглед. Това стана по-късно — след около пет минути.

— А любовта беше ли споделена?

— Мисля, че той също се влюби.

— И какво се случи… да не би… — Нора изведнъж се изпълни със състрадание. — Да не е умрял?

— Нищо подобно. Бях приета в университета на Лос Анджелис, а той работеше в Мил Вали. Не исках да се откажа от следването, а той — да напусне работата си. Това е цялата истина.

— Господи, не мога да повярвам. Разделили сте се просто ей така?

— И двамата се интересувахме от кариерата си. Казах му, че навсякъде може да работи като полицай, но… беше много упорит. Аз също.

— И това беше краят, така ли?

— Писах му, но той така и не… Гледаше по друг начин на живота. Цялата бъркотия в нашите отношения беше моя грешка. Трябваше да зарежа всичко и да се омъжа за него.

— Значи ти е предложил брак ?

— Всъщност, да.

— Наистина?!

— Има и още нещо.

— Какво?

— На двадесет и шест години съм, имам работа, за която мечтаят половината от тези тук на конференцията, а си мисля, че най-голямата грешка в живота ми е, че се разделих с Дан.

— Сега ли го разбра?

— Не, усетих го преди много време. Тогава си мислех, че ще срещна някой друг.

— А ти не срещна?

— Не съм се влюбвала оттогава.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Нищо! Направих своя избор преди пет години. Трябва да се примиря.

— Не е задължително.

— Разбира се. Съществува и друга възможност — моста Голдън Гейт. Винаги мога да се хвърля оттам. Намира се на подходящо място.

— Не го казвай дори на шега — каза Нора.

— Чувствам се наистина… по дяволите! — промърмори тя и пак се разплака. — Понякога имам чувството… имам чувството, че съм захвърлила истинския си живот.

— Ей, ей — Нора се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Още не е дошъл краят на света! Имам предложение — след като изпитваш толкова силни чувства, защо не му се обадиш? На какво разстояние се намираме от Мил Вали? Не сме много далече, нали?

Тайлър вдигна рамене и подсмръкна.

— Не зная, но не е повече от половин час.

— Значи утре отиваш и го намираш.

— Не мога да сторя това.

— Защо, по дяволите, да не можеш?

— Минали са цели пет години ! Навярно се е оженил… Може дори да не живее вече там.

— След като е държал на работата си толкова много, че е позволил да се изплъзнеш между пръстите му, значи трябва още да е там.

— Не мога, Нора.

— Защо не опиташ? Няма какво да губиш! Доколкото знаеш…

— Не!

Само при мисълта за това, стомахът й се сви от страх.

— Ако се нуждаеш от морална подкрепа, ще дойда с теб.

— Утре трябва да се прибираме.

— Защо? Имаме още две прекрасни седмици от лятната ваканция, преди да започне голямото надбягване по пътя към успеха. Защо трябва да си ходиш вкъщи? Страхуваш се, че ще ти увехнат цветята? Хайде утре, рано сутринта, да отидем до Мил Вали и се опитаме да намерим твоя Дан. Ако нищо не излезе, какво ще изгубим? Един час и нещо? Ще успеем да се върнем в Лос Анджелис, преди да се стъмни.

— Не знам. Искам да си помисля.

— Какво има да мислиш? Хайде, решавай.

— Не съм сигурна — Тайлър допи уискито и потърка лицето си. — Чувствам се… така объркана. Отивам си в стаята. Ти оставаш ли?

Нора кимна.

— Много е рано. Няма да заключвам междинната врата. Ще ме събудиш ли призори?

— Призори? Добре.

В своята стая на шестия етаж, Тайлър се хвърли на леглото. Струваше й се, че таванът бавно се върти, точно както барът, откъдето току-що се върна.