Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Неспокойна ли си? — попита Нора ухилено от мястото до нея.

— Държа се. Само малко ме е страх.

Избърса изпотените си ръце в кадифените джинси. В действителност изобщо не беше спокойна. Сърцето й биеше силно, устата й — пресъхнала, а подмишниците на блузата й бяха мокри.

— Странно градче — обади се Нора.

— Някога беше още по-странно — тя продължи бавно по „Трокмортън“, мина покрай ярко боядисани магазини. Пътят завиваше. От лявата страна се виждаше гора. — Тук се намираше старата мелница. Преходът Дипси започва ей там.

— Прословутият преход!

Сви вдясно по един страничен път и спря пред бордюра.

— Това ли е?

— Това е — каза Тайлър. Пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Онази кооперация на отсрещния тротоар.

Нора наведе глава и погледна през прозореца.

— Много е провинциално.

— Провинциално и необичайно.

— Ще се справиш ли?

— Нали затова сме дошли — отговори Тайлър и се усмихна с огромно усилие.

— Искаш ли да те изчакам тук?

— Шегуваш ли се?

Слязоха от колата. Тайлър изчака Нора, която съблече пуловера си и го хвърли върху седалката.

— Няма да ми трябва — каза и заобиколи колата отзад.

Носеше къса пола панталон и маратонки. Сега без пуловера ясно личеше, че не носи сутиен. Сиво-синята тенис фланелка беше опъната на гърдите й. Зърната им изпъкваха под тънката материя, като че ли стърчаха нечии пръсти. Тайлър би предпочела Нора да не съблича пуловера и се замисли дали наистина приятелката й трябва да идва с нея.

Ами ако Дан? Глупости, пълни глупости!

Може би дори не живее вече тук.

Пресякоха улицата и се изкачиха по стръмна алея към овехтялата кооперация с дървена дограма. Гърдите на Нора подскачаха на всяко стъпало.

Дан няма да я забележи. Разбира се, че ще му направи впечатление!

Дори когато се обличаше скромно, Нора привличаше мъжете, както магнитът привлича желязото. Част от причината се криеше в ръста й. Без обувки тя беше висока сто осемдесет и четири сантиметра. Пред нея повечето жени изглеждаха нищожни, дори и Тайлър. Нора бе стройна, без да е мършава. Лицето й бе малко продълговато, зъбите — твърде изразени, брадичката — нищо особено, но сините й очи криеха някаква дълбочина, която компенсираше недостатъците на лицето и ги правеше незабележими. А в голямата й уста с плътни устни имаше нещо еротично.

Нора излъчваше сексапилност, която правеше впечатление не само на мъжете. Жените също я забелязваха, а някои от тях дори се възмущаваха.

Тайлър също не бе особено очарована, когато влязоха в сенчестия вход.

Не се притеснявай, каза си тя. Дан обича мен. Освен това, Нора никога не би се опитала. Тя е най-добрата ми приятелка. Знае какво изпитвам.

Да. Засенчена съм.

Стига!

Тайлър се приближи до пощенските кутии.

— Живееше на номер четири — каза тя.

На пощенската кутия, върху червена табелка, беше изписано името Б. Лорънс. Провериха и останалите имена.

— Няма Дженсън — каза Нора. — Сигурна ли си, че именно това е блокът?

— Абсолютно.

Изпита леко разочарование, примесено с облекчение. Гласът й трепереше, когато каза:

— Знаех си, че напразно си губим времето.

Нора я стисна за рамото. Изглеждаше твърдо решена да открият Дженсън.

— Не всичко е изгубено, мила. Ти си с Нора Брансън, първокласна библиотекарка. Намирам всяка справка, която ми трябва. Всичко е само въпрос на търсене. Първо ще проверим този Б. Лорънс, след това домоуправителя. Ако оттам нищо не излезе, ще разгледаме телефонния указател. Ако и това не помогне, ще отидем в местния участък. Дори Дан да не работи вече при тях, трябва да знаят къде е. Не може да няма приятели в полицията, да не говорим за досието, в което сигурно е записано на кой адрес са изпратили документите му.

— Може би трябва да се откажем.

— В никакъв случай! Става дума за живота ти. Ясно е, че обичаш този мъж. Така или иначе, ще го открием. Къде се намира апартамент номер четири?

Тайлър въздъхна.

— На горния етаж.

Тя последва Нора по дървената стълба до терасата, която опасваше цялата фасада. Спряха пред първата врата вдясно. Преди пет години, вратата беше от лакирано дърво. Сега някой я беше боядисал светла, в жълто-зеленикаво. Над вратата висяха глинени тръбички, които леко се поклащаха и звъняха под лекия ветрец.

Тайлър разбра, че Дан не живее вече там. Въпреки това сърцето й лудо туптеше, когато Нора натисна звънеца. Пое си въздух няколко пъти и се опита да се успокои.

Вратата се отвори. Показа се ниска пълна жена по пеньоар и с ролки на главата. Тя им се усмихна.