Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

Тайлър се огледа и видя, че опашката се придвижваше към будката за билети. Стомахът й се сви и леко й се догади.

Успокой се, каза си тя. Няма от какво да се притесняваш. В края на краищата може би Дан не е тук.

Ами ако е тук?

Може да изчака отвън, за да избегне срещата.

Няма да е честно.

Пръстите й нервно отваряха и затваряха ключалката на чантата.

— Аз ще ги купя — каза Ейб.

— Не, ти вече достатъчно…

Той мина пред нея и взе два билета от усмихнатото русо момиче на касата. Застанаха отстрани, за да изчакат другите.

— Благодаря — каза тя.

— Добре ли си?

— Не съвсем.

— Сигурен съм, че Дан много ще се зарадва като те види.

— Ще ми бъде по-лесно, ако не е така.

Ейб изглеждаше сериозен. Стисна леко рамото й и пусна ръката си, когато приближиха Нора и Джек.

Нора се намръщи загрижено.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш?

— Не искам, но ще вляза.

— Някакъв проблем ли има? — намеси се Харди.

— Бившето гадже на Тайлър трябва да е…

— Всичко е наред — прекъсна я Тайлър, подразнена, че Нора разтръбява личните й проблеми на всеки срещнат.

Обърна се бързо и влезе през подвижната преграда. Ейб я настигна от другата страна и я хвана за ръката. Тайлър го погледна и каза:

— Понякога много си отваря устата.

— Виждам, че Гормън не ти харесва.

— Намирам го за долнопробен автор.

— Склонен съм да се съглася с теб.

— Мислех, че си негов почитател.

— Харесаха ми някои от книгите му. Това не означава, че трябва да ми харесва и човекът, който ги е написал.

Спряха зад малката групичка, която се бе събрала пред верандата на входа. Нора и Джек застанаха до тях.

— Какво ще правим? Да влизаме? — попита Нора.

— Сигурен съм, че има екскурзовод — отговори Ейб.

Екскурзовод? Дали не е Дан? Сърцето на Тайлър се сви. Тя стисна ръката на Ейб и впери поглед в мрачната врата. Тя се отвори и Тайлър трепна уплашена.

Човекът на входа не беше Дан. Изпусна дълбока въздишка, когато видя, че излиза недодялан мъж. Изглеждаше на около шестдесет и вървеше сковано, сякаш нещо го болеше. Слезе по стълбите на верандата, като се държеше за перилата.

— Билетите, моля — каза с глас, който прозвуча много силно за човек с такава немощна външност.

Две деца отстъпиха и му направиха път.

Тайлър чу тихо щракване. Обърна се към Харди и се изненада, че не вижда фотоапарат пред очите му. Едната му ръка бе в джоба на якето. Усмихна й се и извади ръката си.

Там има касетофон, помисли тя. Ще запише обиколката.

Без да иска позволение? Разбира се, иначе нямаше да го прави така тайно. Абсолютно незаконно е, но какво му пука на Гормън Харди.

Това затвърди мнението й за него.

Долнопробно копеле, реши окончателно тя.

След като събра билетите, кокалестият мъж изкачи стълбите на верандата. Обърна се към хората и избърса уста с опакото на ръката си.

— Дами и господа — започна тържествено той, — имам честта да ви представя собственичката на „Къщата на Звяра“. Една храбра жена, преминала през пречистващия огън на трагедията и излязла от него още по-силна — Маги Куч, вашият личен екскурзовод на днешната обиколка!

Той махна с ръка към вратата като уморен водещ на цирково представление и се потътри назад, за да направи път.

От къщата се показа възрастна жена, подпряна на абаносов бастун. Изглеждаше достатъчно стара, за да бъде майка на мъжа. Независимо от бавната поклащаща се походка, излъчваше сила. Беше едра, с широк ханш и масивна гръд, която люлееше цялата предница на избелялата й шарена рокля, докато изкуцука до края на верандата. На Тайлър й заприлича на строга баба. Носеше светлокафяви чорапи и стари черни обувки с връзки. Сякаш за да развесели окаяния си вид, около врата си бе завързала червен копринен шал. Лицето й първоначално изглеждаше кисело. След това се опита да се усмихне. Усмивката й не бе весела, а по-скоро принудена и неестествена.

— Добре дошли в „Къщата на Звяра“ — започна тя. Очите й обходиха групата. Тайлър изтръпна от ужас, когато погледът на старицата падна върху нея. — Казвам се Маги Куч, както ви съобщи Уик, а това е моята къща.

Тя направи пауза, сякаш предизвикваше някой да изкаже несъгласие с нея. От посетителите не се чу нито звук. Няколко души оглеждаха фасадата на къщата или гледаха в краката си, очевидно нежелаещи да гледат в нея.

— Започнах да показвам къщата на посетители още през 31-ва, скоро след като Звярът отне живота на съпруга ми и трите ми деца. Да, Звярът! А не някакъв маниак с нож, както някои хора се опитват да внушат. Ако не вярвате, погледнете това — тя дръпна шала.