Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

— Звярът — обади се Маги — намерил тази врата отворена.

Тя влезе в стаята отляво. Групата я последва. Тайлър внимаваше да не застане зад момичето, което я бе настъпило.

— Тук спели децата. Когато дошъл Звярът, предполагам, че вече са били будни. Може би са се криели под завивките, замръзнали от ужас. Ърл бил на десет, брат му Сам на осем години.

Завесите се отвориха.

Двете восъчни фигури лежаха между месинговите легла с лица към пода. Кървавите пижамки бяха разкъсани, както и кожата. Тайлър извърна очи. До умивалника стоеше люлеещо се конче с избелели цветове. В единия ъгъл имаше индиански барабан. Зад него на стената бе облегната бейзболна бухалка. Изведнъж момчетата оживяха в очите на Тайлър. Представи си как играят, как се смеят, как се гонят. Прехапа долната си устна и обърна поглед към прозореца. Чуваше гласа на Маги, но не я слушаше. На ливадата отпред видя обрулена от времето дървена барака. Зад нея — оградата. След това хълма, кафеникаво златист от слънчевата светлина. Сред него няколко зелени оазиса. Храсти. Купчини камъни тук и там. Пръснати дървета. Изглеждаше толкова спокойно. Докато наблюдаваше, долетя морска чайка. Кацна на оградата между два кола и клъвна нещо. Очевидно бе намерила храна. Искаше й се да е навън. Чувстваше се като в капан в този мавзолей. Може би Гормън се чувстваше по същия начин, защото видя, че и той гледа през прозореца.

Маги свърши и хората излязоха след нея в коридора. Този път, минавайки покрай завесите, Тайлър стъпваше по-близо до стената и държеше ръцете си плътно до тялото. Когато стигнаха до площадката на стълбите, Маги каза:

— Бяхме живели шестнайсет нощи в тази къща, преди да се появи Звярът. Съпругът ми, Джоузеф, не искаше за нищо на света да спи в помещенията, в които са извършени убийствата и затова се настанихме в стаята за гости. Нашите дъщери, Синтия и Даяна, не бяха толкова придирчиви и заеха стаята на момчетата, в която бяхме току-що.

Поведе ги през вратата вдясно, от другата страна на коридора, срещу спалнята на Лили. И тук, от едната до другата стена, бе опънато плюшено въже, но стаята отвъд него бе открита — с изключение на единия ъгъл. Там висяха червени завеси, които закриваха част от пода.

Маги посочи легло с балдахин.

— На седми май 1931-ва Джоузеф и аз лежахме тук. Беше преди почти петдесет години, но си спомням всичко, сякаш бе вчера. Същият ден бе валяло доста дъжд и продължаваше да вали, когато се оттеглихме в стаята. Бяхме оставили прозорците отворени. Аз лежах и слушах дъжда. Момичетата спяха в дъното на коридора, а бебето Теодор бе приспано в детската стая. Заспах с чувство за спокойствие и сигурност. Около полунощ от долния етаж чухме шум от счупено стъкло. Джоузеф стана тихо от леглото и отиде на пръсти ей там — тя се приближи до скрина, отвори чекмедже и извади пистолет. — Той измъкна това, военен „Колт“ 0.45, автоматичен.

— Супер! — възкликна възторжено детето в каубойския костюм.

— Джоузеф го зареди и още чувам този звук.

С бастуна под мишница тя дръпна черния предпазител на оръжието.

— Надявам се, че не е зареден — обади се бащата на момичето.

— Не е опасен, дори да е зареден — увери го Маги. — Миналата година заварихме цевта с олово.

Прицели се в пода и дръпна спусъка. Чу се щракване. Маги Куч прибра пистолета обратно в чекмеджето.

— Джоузеф го взе със себе си — продължи тя — и ме остави сама в стаята. Изчаках, докато го чух да слиза по стълбите, след това излязох в коридора. Трябваше да стигна до децата си, нали разбирате?

Без да докосва завесите, тя заобиколи въжето. Групата я последва в коридора. Спря се на върха на стълбите.

— Бях точно там, когато се разнесоха изстрелите. След това до мен стигна ужасният вик на Джоузеф. Чух шум от борба. Исках да изтичам. Но стоях тук вцепенена, с поглед втренчен в тъмното.

Тя се взря надолу по стълбите, сякаш отнесена от спомена за случката.

— Звярът се качваше по стълбите — каза тя тихо. — Не виждах в тъмното, но кожата му бе бяла като корем на риба. Толкова бяла, сякаш светеше. Ходеше изправен като човек, само бе леко приведен. Знаех, че трябва да изтичам и да взема децата, но не можех да помръдна нито един мускул. Останах вцепенена. След това той издаде нещо подобно на смях и ме хвърли на земята. Започна да ме дърпа с нокти и зъби. Опитвах се да се съпротивлявам, но той бе по-силен от десет мъже, взети заедно. И вече се готвех да предам богу дух, когато Теодор се разплака в детската стая. Звярът чу бебето. Слезе от мене и хукна по коридора. Бях лошо ранена, но тръгнах след него. Не можех да го оставя да вземе бебето ми.