Ричард Леймън - Нощно шоу

— И без това беше скапан.

— И все пак хората…

— Дори филмът да не е лош, аз им създавам емоция, която ще запомнят за цял живот. Не разбираш ли? Това е по-ценно от някакъв си филм. Така ще имат какво да разправят на приятелите си. И после всеки път, когато отидат на кино, ще си спомнят какво се е случило тази вечер.

— Браво на теб.

— Съжалявам, че ти пострада.

— Трябваше да си помислиш за това, преди да нападнеш горкото момиче.

— Така е. Съжалявам. Честна дума, нямаше да го направя, ако знаех, че ще стане така.

Дани не отговори.

Дълго време Тони не се обади. Накрая каза:

— Наистина съжалявам.

Гласът му трепереше. Той подсмръкна.

Пак заплака.

Дани въздъхна и отново изпита жал, независимо от всичко. Господи, та днес той е загубил майка си. След това любовните му набези претърпяха неуспех, после се забърка в страхотна каша, а накрая се блъсна в пътен знак. Прекалено много отрицателни емоции за едно хлапе.

Сам си беше виновен, но и Дани даде своя принос за нещастието му.

Той лежеше тихо, като само от време на време подсмъркваше. Чак когато стигнаха „Лоръл Каниън“, той се обади:

— Скоро ли… ще стигнем?

— Почти пристигнахме.

— Сигурно не искаш да ме видиш повече.

Сега е моментът, каза си Дани. Кажи: „Точно така“ и сложи точка. Може би. Но не можеше да го направи.

— Ако смяташ, че можеш да се държиш прилично, ела следващата събота, както се бяхме уговорили.

— Наистина ли?

— Да.

— Защо… си толкова добра с мен?

— Защото си голям сладур.

Той се разсмя, но смехът му приличаше повече на плач.

Дани наближи къщата си и видя паркираната катафалка.

Надяваше се и мустангът на Джак да е там, но не се изненада, не още го нямаше. Часът беше едва девет. Двамата с Марго сигурно бяха още в разгара на вечерята.

Тя паркира така, че да има място и за колата на Джак. Излезе и отвори вратата на Тони. Той се надигна и се хвана за вратата, за да запази равновесие.

— Добре ли си?

— Надявам се.

— Ще можеш ли да караш?

Той сви рамене, но тутакси изохка, сякаш движението му причини болка.

— Аз съм… аз съм много жаден. Може ли… да пийна от градинския маркуч?

— Не е необходимо. Ела.

Двамата тръгнаха към входа на къщата. Тони обгърна тялото си с ръце, сякаш се боеше да не се разглоби.

— След като така и така си тук, поне се измий и си дезинфекцирай раните.

— Не искам да те притеснявам.

— Не ме притесняваш — казва тя и отвори вратата.

Спомняйки си неприятното усещане за близост в коридора, Дани избърза напред и запали лампата в банята. Докато вадеше йод и марли от аптечката, Тони влезе. Тя остави превързочните материали на плота на шкафа, извади картонена чаша и му я подаде.

Ръката му беше ръждивокафява от изсъхналата кръв.

— Хайде, действай и се бинтовай!

— А ти къде отиваш?

— Само до кухнята.

— Трябва ли да ме оставяш сам?

— Хайде, Тони, мисля, че можеш да се справиш.

Той въздъхна разочаровано, но Дани не отстъпи. И без това вече й ставаше тясно в банята с него. Ако останеше, той щеше да я помоли да почисти раните му и да ги превърже.

В никакъв случай.

— Извинявай — каза тя.

Той не направи опит да я спре.

Хлапето започва да схваща, каза си тя в коридора.

Наля си водка с тоник и се настани на една от високите табуретки откъм късата страна на бара. Оттук можеше да държи под око целия коридор. Вратата на банята остана отворена. Чуваше се как тече вода. Предполагаше, че Тони все още е в банята. Обаче…

Във въображението й изникна картина: той се измъква, втурва се към спалнята й, докато тя си приготвя питието, съблича се…

Не ставай глупава.

И все пак беше грешка, че го пусна да влезе. Хлапето е непредсказуемо.

Водата спря да тече.

Значи поне е още в банята.

Ами ако се опита да направи нещо?

Дани отпи дълга глътка и остави чашата на бара. Погледна към осветената кухня и задържа очи върху поставката за кухненските ножове.

Кой все пак е ненормалният?

Тя поклати глава, вдигна чашата си и отпи.

Беше се подпряла на плота на бара и тъкмо се канеше да започне втората чаша водка с тоник, когато Тони излезе от банята.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Той кимна.

Тя остави чашата, изправи се и тръгна към него. Чувстваше се спокойна и леко замаяна. Двойната доза водка в първата напитка бе направила чудеса с нервите й.

Тя се спря във фоайето.

Той тръгна към нея сковано, леко приведен, с наведена глава и изпънати край тялото ръце.