Ричард Леймън - Нощно шоу

Дани го гледаше ужасена. Само преди минута лицето на Тони беше непокътнато. Сега изглеждаше по-зле от някои от нейните маски. Но тук нямаше грим, червената течност не беше боя, а истинска кръв от изранената плът.

Призля й. Чувстваше се напълно безпомощна.

— Хайде, сестро, размърдай се. Ако не сте се разкарали до две минути, ще повикам ченгетата.

Тя хвана едната ръка на Тони и го дръпна, но успя само леко да го помръдне.

— Добре де — каза мъжът с отвратен вид. — Дръпни се. Аз ще го изнеса.

— Благодаря ви — промълви Дани.

Докато го чакаше да заобиколи реда, някой я потупа по рамото. Тя се обърна. Някакъв хлапак се взираше в нея с присвити очи иззад дебелите стъкла на очилата си.

— Това сте вие, нали?

— Моля?

Той поклати невярващо глава и бръкна в джоба на якето си, което беше твърде тясно за размерите му. Извади книжле на Гари Бранднър.

— Аз съм голям почитател на работата ви, мис Ларсон. Възможно ли е да ви обезпокоя за един автограф?

— Разбира се.

Тя погледна назад. Мъжът изтегляше Тони от седалката.

Момчето откъсна една страница от книгата и подаде на Дани листа, книгата и химикалката.

— Казвам се Милтън — каза той.

Тя започна да пише. Ръката й трепереше.

— Хайде, сестричке — повика я мъжът.

Тя продължи да пише, изчервена от срам. За първи път някой й искаше автограф. Жалко, че трябваше да се случи тъкмо сега.

— Аз самият съм гримьор — каза Милтън.

— Това е много хубаво — успя да пророни тя.

Върна му страницата, книгата и химикалката и му протегна ръка. Той я пое с доста озадачен вид.

— Желая ти успех, Милтън.

Той кимна, премигна и се изчерви.

— Надявам се, че няма да имате неприятности — каза той.

— Благодаря. Надявам се, че ще оцелея.

С тези думи тя се обърна и тръгна бързо към пътеката.

Когато се озоваха във фоайето, Тони вече пристъпваше без чужда помощ.

— Страшно съжалявам за случилото се — обърна се тя към мъжа.

— По-добре изкарай приятелчето си оттук.

— Той не ми е…

Защо да се обяснява?

— Да, сър — довърши тя.

Той им отвори вратата и Дани побърза да излезе навън преди Тони. На първия ъгъл се спря да го изчака.

— Господи, Тони!

— Сърдиш ли ми се? — попита той с прегракнал глас, сякаш беше настинал.

— О, защо ще ти се сърдя? Отдавна не се бях забавлявала така. Страхотно е да те набият, да те унижат и да те изхвърлят от салона.

Тони смръщи вежди и премигна.

— Той удари ли те?

— Не толкова силно, колкото теб, както се вижда.

Тръгнаха. Тони вървеше бавно и сковано, сякаш внимаваше да не се разпадне.

— По-добре да те заведа на лекар — каза Дани.

— Не. Добре съм.

— Добре изглеждаш.

Той опипа лицето си с две ръце, за да провери какви са щетите.

— Добре ме е подредил. Дали ще ми останат белези?

— Най-вероятно.

— Надявам се — каза той и се блъсна в насрещния пътен знак.

Приведе се, изкрещя и политна назад. Дани разпери ръце да го хване. Рамото му се блъсна в гърдите й и я изтласка няколко крачки назад. Тя го подхвана под мишниците и го задърпа нагоре.

— Господи, Тони!

Той простена.

— Хайде, ставай — затегли го тя и му помогна да се изправи на крака.

Отново тръгнаха. Тя го придържаше. Рамото му се притискаше в гърдите й. Тя подозираше, че той напълно го осъзнава, независимо от състоянието си. Дани се отдръпна леко, колкото ръката му да се отдалечи от гърдите й, но продължи да го придържа с две ръце, докато стигнаха до колата. Той се опря на колата, а Дани отвори задната врата и му помогна да влезе. Той легна по гръб на седалката и сви колене.

Докато караше, Дани обмисляше дали да не го заведе в някоя болница. Но той не искаше и да чуе, пък и раните му изглеждаха само повърхностни. Освен това тя не можеше просто да го остави и да си тръгне. Нямаше как да стигне до колата си пред къщата й.

Дали да не му даде пари за такси?

Не. Не може да го направи. Ще трябва да го изчака, а тя ненавижда болниците.

— Божичко! — обади се той от задната седалка. — Ама как само се разпищя онова маце!

— Чух.

— Сигурно се е подмокрила.

— Тони!

— Добре я стреснах, нали?

— Питам си дали си заслужаваше.

— Беше страхотно.

— Понякога даваш ли си сметка за последствията от невинните си лудории?

— Моля?

— Не стига, че ни набиха и ни изхвърлиха от салона, ами и момичето сигурно си е изкарало ангелите.

— Да — съгласи се доволно той.

— Няма за какво да се гордееш. Да не говорим, че хората не можаха да си догледат спокойно филма.