Ричард Леймън - Нощно шоу

— Да, не го понасям. Страх ме е от него. Той е подлец, който отгоре на всичко е психопат и те желае. Какво ли ще измисли следващия път, когато изляза? Чакай, не ми казвай. Нека сам се сетя. Ще умре и баща му и той ще е толкова покрусен, че…

— Джак!

— Извинявай, но вече познавам нашето приятелче Тони. Мога да заложа месечната си заплата, че майка му не е умряла днес. Съчинил е цялата история, за да спечели съчувствието ти.

— Никой не е способен на такова нещо.

— Никой, освен Тони.

Тя се вгледа в Джак и прехвърли през ума си всичко, което се бе случило тази вечер. Прозрението отначало я замая, сетне направо я вбеси. Разбра, че Джак е прав. Тони я беше излъгал. Използва съжалението й, за да се вмъкне в живота й.

— Как е могъл да постъпи така с мен?

— Защото, скъпа моя, Тони е един голям мръсник.

— Това е краят на отношенията ни.

Джак я потупа по крака. Ръката му се измъкна от водата и обгърна раменете й. Притисна я силно към себе си.

— Време е да променим стратегията си спрямо Тони.

— Не искам да го видя повече.

— Следващия път, когато се появи, ще му го кажа.

— Мръсно малко лайно.

— Може пък майка му наистина да е умряла днес.

— Да-да, ще го повярвам, когато видя смъртния акт.

Мили мамо и Боб,

Не се тревожете за мен. Добре съм. Но не мога вече да издържам всички тия убийства. Не съм параноичка, но познавах Джоуел и Арнолд и все си мисля, че може аз да съм следващата. Просто имам някакво предчувствие и не ме е срам да си призная, че ме е страх.

Ако убиецът иска аз да съм следващата му жертва, ще трябва първо да ме открие.

Надявам се, че нямате нищо против задето взех на заем „парите за извънредни случаи“ от нощното шкафче. Обещавам да ви ги върна, когато мога. Изтеглих и парите от моя влог. Не са много, но ще ми свършат работа, докато реша какво да правя.

Не се безпокой за колата си, татко. Аз я взех. Скоро ще ти изпратя писмо, в което ще ти кажа къде да си я намериш. Ще поема разходите за паркинга.

Много съжалявам за всичко. Обещавам да ви пиша и ще се върна веднага щом полицията открие убиеца.

Тя остави бележката на тоалетката на родителите си и отвори третото чекмедже на шкафчето. Пачката с двадесетдоларови банкноти беше скрита между два старателно сгънати пуловера. Преброи ги. Банкнотите бяха десет.

Намери пистолета на баща си на полицата в гардероба му. Пъхна го в сака си и дръпна ципа.

За половин час стигна пеша до бакалията на баща й „Биг Тен“. По пътя се сблъска с Джинджър Джоунс. Закръглената възрастна жена мило я поздрави.

— Колко си красива! И закъде се е запътило младото момиче така нагласено?

— Отивам в магазина при татко. Ще ме води в Бъфало при леля Вивиън.

— Моля те, предай й много поздрави от мен.

— Разбира се.

Щом стигна до паркинга пред магазина, Линда бързо се огледа. Баща й не се виждаше наоколо. Тя се качи в колата и потегли към банката.

Там не срещна никакви трудности. Внесе долара и цента на сметката си.

Излезе на магистралата. След час и половина спря на платения паркинг на международното летище на Сиракуза „Ханкок“. Внимателно отбеляза на билетчето мястото, където беше паркирала.

Обзе я паника, когато влезе в терминала.

Господи, какво правя!

Олюля се и отстъпи крачка назад. Все още имам време да се върна у дома, да скъсам бележката…

Не!

Погледна към дългата редица билетни каси.

Какво толкова? Всичко, което трябва да направя, е да отида и да си купя билет. Хората сигурно го правят през цялото време.

Но как се прави това?

Просто отиди до някоя от касите. Това е всичко.

Тя тръгна към една каса. Млад мъж в униформа й се усмихна.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Той повдигна вежди. Изглеждаше добродушен и услужлив.

Линда се поотпусна.

— Каква е цената на един билет до Лос Анджелис?

— Първа или втора класа?

— Ами… втора. Тя е по-евтина, нали?

— Два долара в едната посока. — Той погледна към сака й. — Имаме полет в един и петнадесет с прехвърляне в Питсбърг. Ще пристигнете в три и четиридесет и три местно време.

— Толкова бързо?

Той се усмихна.

— Има тричасова разлика.

Линда кимна, чувствайки се като пълен идиот.

— Отиване и връщане ли?

— Еднопосочен.

— Прекрасно. Как се казвате.

— Телма Джоунс.

Той започна да натиска клавишите на компютъра.

— Сама ли ще пътувате, мис Джоунс?

— Да, сама.

— Пушачи или непушачи?

— Непушачи.

Той натисна още няколко клавиша и попита: