Ричард Леймън - Нощно шоу

— Ти?

— Да, аз. Прекрасната Линда Алисън. Знаеш ли кои ме канят на срещи? Тъпаци, които си мислят, че са божествен дар за жените. Само на такива им стиска да се обадят. Мислиш ли, че на някой от тях му пука за мен? Все им е тая какво има в главата ми, в сърцето ми. Интересува ги само онова, дето е под дрехите ми. Ако искаш да разбереш какво значи да си самотен, трябва да си в паркирана кола в гората с някое момче, което те има за играчка.

— Съжалявам — измънка Джоуел.

Тя спря на кръстовището. Пътят надясно бодеше към центъра на града, а левият щеше да ги изведе до реката. Тя погледна Джоуел. Изглеждаше объркан и мрачен, но вече доста по-спокоен.

— Нормалните момчета като теб никога не се обаждат.

Той сви рамене.

— Смяташ, че не ме заслужаваш ли?

— Нещо такова.

— Че ще ти се надсмея?

— Може би.

Линда посегна и го погали по ръката.

— Защо трябва да ти се надсмивам?

Той само поклати глава и явно му беше трудно да преглътне.

— Хайде, Джоуел. Да идем на реката. Моля те! Аз… аз не бих искала да съм сама.

— Добре.

Тя зави наляво.

Реката беше на осем километра северно от града и се виеше сред гъста гора. Част от гората беше изсечена заради туристите. Неголемият плаж светлееше с нарочно докарания пясък. Имаше маси и огнища, а паркингът бе покрит с чакъл. В летните дни обикновено гъмжеше от семейства, млади двойки и дечурлига, които или плуваха, или хвърляха фризби. Нощем мястото се превръщаше в убежище за влюбените.

Линда често бе идвала тук нощем. Разпъваха одеяла на поляната или се любеха направо в колата. Обикновено това й доставяше удоволствие. Но бе срещнала и достатъчно тъпаци, за да знае какво значи да бъдеш използвана — достатъчно, за да прозвучи искрена пред Джоуел.

Както обикновено паркингът беше претъпкан. Линда го подмина.

— Къде отиваме? — попита Джоуел, нарушавайки дългото мълчание.

— Малко по-нагоре. Знам едно местенце, където няма да ни се пречкат толкова хора.

— А-а. Добре.

Той се тупаше по коленете, тъй като явно не знаеше къде да си дене ръцете.

— Нали нямаш нищо против?

— Не. Щом така си решила.

Продължи да барабани по коленете си. Поглеждаше през предното стъкло, през страничния прозорец, към коленете си — във всички възможни посоки, освен към Линда.

— Няма защо да нервничиш.

— Аз ли? Аз не нервнича.

— Аз не хапя.

— Освен пилетата на грил — опита се да се усмихне той.

Линда се засили да се засмее.

Джоуел й смигна и сви рамене.

— Знаеш ли защо пилето се е самоубило? — попита той.

— Не, защо?

— Защото не умеело да кътка.

Линда се засмя и поклати глава.

— Чакай, знам един по-хубав. Знаеш ли как да накараш умряло пиле да плува? — попита той.

— Не.

— Първо си набавяш умряло пиле. После добавяш малко сладолед, малко бира…

Той прихна да се смее.

— Ох, страхотно е.

— Нали? Добър е, един от любимите ми вицове.

Линда намали и сви по някакъв бабунест черен път.

— А пилето оскубва ли се предварително?

— Не, перата са най-хубавата част.

— Фу!

Докато слизаха от колата, Джоуел продължаваше да се смее. Линда отвори задната врата. Подаде му пластмасовата кошница и хладилната чанта. Взе пешкира си и избеляло червено одеяло и го поведе през гората.

— Далече ли е до реката?

— Само два-три километра.

Той пак прихна.

— Имаш чувство за хумор.

— Благодаря ти. Нали ти казах, че и аз съм човек.

— А знаеш ли какво е това зелено и червено, което прави: „шляп-шляп-шляп“?

— Не, какво?

— Жабокът Кърмит в миксера!

Той продължи в същия дух още петнадесетина минути, докато се провираха през храсталаците, прескачаха повалени дървета и се навеждаха под ниските клони. Най-сетне стигнаха реката. Линда откри зелена полянка на няколко метра от водата. Опъна одеялото, седна, изрита маратонките си и опъна крака.

— Личи ли си разликата?

Той поклати глава.

— Свали си очилата.

Той ги вдигна на темето си, погледна към краката й и отново поклати глава.

— Този е пострадалият — каза тя и потупа лявото си бедро. — Виждаш ли? По-бял е.

— И двата изглеждат прекрасно.

— Трябваше да го видиш, когато свалиха гипса. Целият беше сбръчкан и побелял.

Той сбърчи нос, свали очилата и се настани в другия край на одеялото.

— Готов ли си за една бира? — попита Линда.

— И още как.

Тя извади две кутии „Джениси“ от хладилната чанта. Отвори ги и подаде едната на Джоуел.

— Знаеш ли как се случи? Имам предвид катастрофата.