Ричард Леймън - Нощно шоу

— Как се казваш? — попита тя.

Той вдигна глава, прехвърли поглед от Дани на Джак и отново се вторачи в Дани.

— Ако отговаряш на въпросите ни, може и да не извикаме полицията — каза тя. — Е, как се казваш?

— Антъни.

— Антъни кой?

— Джонсън.

— Дай да видим шофьорската ти книжка.

Младежът понечи да се изправи, но Джак го перна през рамото. Посегна към задния джоб на панталона му и измъкна портфейла му. Отвори го и го подаде на Дани.

Дани го взе.

— Значи си от Ню Йорк.

Младежът кимна.

— Откога си тук?

— От пет седмици.

— Той е само на осемнадесет — обърна се тя към Джак.

— Хубаво. Значи е пълнолетен и може да бъде съден.

— Да влезем във всекидневната и да поговорим там.

— Дани…

— Нека се настаним удобно. Може да ни отнеме доста време.

— Кое? — попита Джак.

— Трябва да обсъдим положението.

Антъни зяпаше Дани, Сякаш беше някакъв странен животински вид. Изправи се на крака, а тя му подаде портфейла.

Поведе ги към всекидневната. След нея тръгна Антъни, последен беше Джак.

— Вече си влизал тук — каза тя.

— Но не съм взел нищо.

Тя му посочи един фотьойл. Антъни седна.

— Кога и как влезе?

— Тази сутрин. Беше в басейна и беше оставила задната врата отключена.

Изглеждаше доволен от себе си.

— Вратата на спалнята ли?

Той кимна.

Минал е на няколко метра от нея. Докато тя е плувала, убедена, че е сама, че е на сигурно място в дома си, той я е шпионирал и дори се е вмъкнал в стаята й.

— Защо го направи? — попита Джак.

— А защо не?

— Изтрий тази чернилка от лицето си.

Младежът изтри очите си с опакото на ръката си.

— Защо? — попита Дани.

— Имах си причини.

Джак, побеснял от яд, погледна Дани така, сякаш искаше разрешение да напердаши хлапака.

— Защо не ни донесеш нещо за пиене? — попита тя. — Антъни, искаш ли една бира?

Той кимна.

Джак й хвърли невярващ поглед.

— Всичко е наред — каза тя. — Не съм луда.

— Купонът си е твой — отвърна Джак и отправи фалшива усмивка на Антъни. — Какво предпочиташ: „Курс“, „Бъд“ или „Дос Екис“?

— „Курс.“

Джак изгледа Дани, завъртя очи към тавана и тръгна към бара.

Дали седна на дивана. Скръсти ръце скута си и погледна към Антъни.

— За да вземеш телефонния ми номер ли влезе?

— Не-е-е.

— Нали искаш да работим заедно? Да овладееш занаята, да започнеш кариера в бизнеса.

Той кимна.

— Тогава трябва да си имаме доверие.

— Ти каза, че не ме искаш.

— Може и да променя решението си. Очевидно те бива да плашиш хората.

— О, и още как!

— Разкажи ми как го правиш?

Той се наведе напред и сложи брадичка върху стиснатите си юмруци. Дани беше заела същата поза. Тя го забеляза и се запита дали не й се подиграва. Но не помръдна.

— Винаги съм харесвал филмите на ужасите.

— Защо?

— Забавни са. Хората подскачат и пищят.

— В публиката ли?

— На екрана също. Страхотно е.

— А ти не се ли плашиш?

Малките му очички се разшириха.

— Ако са добре направени, да:

— Как те карат да се чувстваш?

— Изопнат от напрежение, разтреперан. Полазват ме тръпки и ми иде да закрещя. — Той потри длани и погледна към бара. — Така се чувствам и когато аз самият плаша хората.

— Значи плашиш и себе си?

— Фантастично е!

— Често ли плашиш така хората и себе си?

— През цялото време.

Джак се върна. Подаде на Антъни кутия „Курс“, после седна до Дани и й даде бутилка „Дос Екис“.

— Какво изпуснах? — попита той с безумна усмивка, сякаш нямаше търпение да се включи във всеобщата лудост.

— Антъни тъкмо ми обясняваше как обича да плаши хората.

— Звучи много забавно. Особено за жертвите му.

— Не съм наранил никого — прошепна младежът, сякаш доверяваше съкровена тайна.

— Просто ти харесва да ги стряскаш?

— Харесва ми, когато крещят!

— Нещо като хоби.

— Хоби ли? — изкикоти се Антъни, отпи от бирата си и скръсти нозе. — Та аз съм Властелинът на ужаса. Когато се прочуя с киноефектите си, ще отворя собствено студио и ще правя такива филми, че публиката ще бяга с писъци от кинозалите.

— Хубаво е да срещнеш амбициозен човек — каза Джак.

Дани го погледна намръщено и се обърна усмихната към Антъни.

— Всъщност търсиш някой, който да ти помогне да започнеш.

— Именно — отвърна той. — И кой може да е по-подходящ от кралицата на ужаса?

— Чел ли си статията във „Фангория“? — попита Джак.

— О, да! И съм гледал всички филми на Даниъл. Тя е по-добра от Савини.

— Благодаря — усмихна се Дани.