Ричард Леймън - Нощно шоу

— Как я откри?

Антъни извади портфейла си със самодоволен вид. Измъкна плътно навито топче хартия, стегнато с ластик. Дръпна ластика, разви го и каза:

— Моята колекция.

Изглади с пръсти някаква снимка, очевидно изрязана от списание. Отдалеч брадатото лице напомняше Джак.

— Роб Ботин — каза Антъни и вдигна втора снимка. — Дик Смит. А този е Рик Бейкър. Том Савини. Даниъл Ларсон.

Дани огледа снимката. Беше от статията във „Фангория“.

Антъни събра колекцията си с доволна усмивка.

— Познавам лицата на всички. Цял месец отварях очите си на четири, обикалях студиите и се навъртах край ресторантите за отбрана публика. Знаех си, че рано или късно ще се натъкна на някой от вас.

— Много си настойчив — каза Дани.

— И оригинален — добави Джак.

— Радвам се, че попаднах на теб. Ти си най-добрата. И най-красивата. Много си красива гола.

— Ще бъдем прекрасен екип — рече Антъни.

— Сигурна съм.

Джак я погледна изумено.

Дани не му обърна внимание.

— Утре сме заети. Защо не минеш насам в събота? Ще ти покажем това-онова, ще ти помогнем да започнеш.

— Честно?

— Да.

— Страхотно!

— Но има едно условие.

Той се облегна на стола с вид на обезкуражено дете.

— Няма повече да ни досаждаш. Това значи да не се спотайваш, да не ни преследваш, да не злоупотребяваш с доверието ни, да не шпионираш. Става ли?

— Разбира се! — ухили се той, тупна с длан по облегалката на стола и вдигна високо кутията бира. — За Даниъл Ларсон!

Ти си най-великата!

Младежкият ентусиазъм му придаде почти човешки вид.

Дани се облегна на вратата и затвори очи. Най-после се бяха отървали от странното момче. Но той щеше да се върне!

— За луда ли ме мислиш?

— Без съмнение. Не знаеш ли поговорката?

— Коя?

— Храни куче да те лае.

Джак се приближи до нея, хвана я за раменете и я целуна по челото.

— Това хлапе — каза той — е луд човек.

— Знам.

Тя простена, когато ръцете му се вмъкнаха под ръкавите и загалиха раменете й.

— Жал ли ти е за него?

— Не — отвърна Дани. — Страх ме е.

— Тогава защо го покани?

— Искам да е с нас, а не против нас. Нали ще се държиш добре в събота?

— Ще бъда очарователен.

Дланите му вляха топлина в болезнено стегнатите й мускули.

— Искам да те помоля нещо — каза Джак.

— Да?

— Никога не го пускай в къщата, когато мен ме няма.

— Можеш да бъдеш сигурен в това.

Паркирала колата си от отсрещната страна на улицата, Линда видя Джоуел да излиза от къщата си. Той бързо закрачи по алеята пред къщата, размахвайки ръце и мърдайки с устни. Или си тананикаше някоя песничка, или си говореше сам.

Линда запали мотора. Потегли, сви в пресечката и подкара успоредно с Джоуел. Когато натисна клаксона, той подскочи, но не се спря.

— Хей, Джоуел, да те откарам ли?

Той се обърна, наведе се и вдигна слънчевите си очила. Присви очи.

— Линда?

— Аз съм. Накъде си тръгнал?

— Към аптеката.

— Скачай в колата. Ще те закарам.

— Не, няма нужда.

— Хайде — пресегна се през седалката тя и отвори вратата.

— Ами… — Той сви рамене и влезе в колата. — Много ти благодаря — каза той и затръшна вратата с такава сила, че колата се разклати. — Не мога да ти откажа.

— И без това съм в тази посока.

— Е, благодаря.

Тя подкара.

— Пък и ми е приятно, че си намерих компания. След катастрофата не съм се виждала почти с никого.

— А-ха — кимна той и продължи да гледа напред. — Голяма неприятност.

— Случва се.

— Сега вече добре ли си?

— Да, благодаря.

— Добре. Това е добре.

Той изтри длани в късите си панталони. Подпря лакът на рамката на прозореца.

— Далечко си е пеша.

— В тая горещина.

— А-ха. Така си е.

— Сигурно на реката е много хубаво.

— Да, сигурно.

— Натам съм тръгнала.

— Така ли?

Линда посочи с жест задната седалка. Джоуел се обърна.

— На пикник?

— Ами да. Нося пиле на грил и бира в хладилната чанта.

— Бира ли?

— Огромно количество. Защо не дойдеш с мен?

— Аз… не знам.

— Хайде! Ще си прекараме чудесно.

— По-добре не. Трябва да взема едно лекарство за мама.

— О! Болна ли е?

— Не, обаче…

— Ако не е спешно, можеш да й го занесеш и по-късно, нали?

— Сигурно, и все пак…

— Благодаря — нацупи се Линда.

Той заби поглед в коленете си.

— Да не съм прокажена?

— Не!

Тя поклати глава и си придаде тъжен вид.

— Сигурно си мислиш, че момиче като мен си няма никакви проблеми — веселячка, отличничка, невероятно популярна. Е, ще ти отворя очите: и аз съм човек. Огладнявам като всички останали. Потя се. Притеснявам се. Понякога съм груба. Друг път — отчаяна. Все едно дали ми вярваш или не — но понякога дори съм самотна.