Ричард Леймън - Нощно шоу

Между редовете с викове се втурна разпоредителят.

Непознатият отскочи назад. Прекрачи облегалките и се затича през задния ред. Хората се разпищяха и се отдръпваха от пътя му. Той стигна до пътеката, обърна се към гонещия го разпоредител и нададе пронизителен вик.

Разпоредителят замръзна на мястото си.

Мъжът се ухили като луд и с трясък отвори вратата на салона.

Хедър разплакана се хвърли в обятията на Стив.

— Заведи ме у дома. Моля те, искам да си ида у дома !

Завесите във всекидневната бяха дръпнати. Дани седеше сама и се опитваше да чете. Погледът й се плъзгаше по думите, ала съзнанието й отказваше да ги възприеме. За кой ли път стигаше до края на страницата, без да разбере за какво става дума. Отказа се и затвори книгата.

Отвори външната врата. Оттук трепетликата в градината се виждаше като тъмна сянка. Излезе на терасата и побутна с крак пазарския плик. Не беше докосван. Тя го остави на осветената площадка и тръгна към трепетликата.

— Джак? — повика го тихо тя.

Никой не отговори.

Преди повече от час, веднага щом се стъмни, той се беше притаил зад дървото.

— Страхотно местенце за засада — бе казал той, потупвайки доволно отрязаната дървена дръжка на метлата.

Бързо бе сломил съпротивата й. Дани искаше момчето да бъде наказано и да спре да я тормози, но без да се прилага насилие. Джак й обеща да не прекалява. Каза, че само ще му налее малко акъл в главата.

Но сега го нямаше зад дървото.

Дани погледна към живия плет, който ограждаше градината откъм улицата. Никъде не се виждаше. Не го забеляза и сред храсталака от другата страна на къщата, който опираше в дървената ограда.

— Джак?

Никакъв отговор.

По гърба й се търкулна студена капчица пот. Тя я изтри с фланелката си и се запъти към алеята, където бяха паркирани колите. Мустангът на Джак беше на мястото си.

Когато се приближи, нещо се размърда на шофьорското място. Дани спря с разтуптяно сърце.

— Джак? Ти ли си?

Прозорчето се смъкна надолу.

— Какво има?

Чула гласа на Джак, Дани въздъхна облекчена.

— Мислех, че си зад дърво.

— Тук съм по-добре.

— Защо вече не се прибереш?

— Защо?

— Не мисля, че идеята е добра.

— Дани, нали се разбрахме…

— Знам, но размислих.

Тя отвори вратата. Лампичките в купето светнаха и Джак замижа.

— Хайде да вървим.

Той слезе от колата с дръжката от метлата в ръка.

— Защо искаш да се откажеш?

— Дълго мислих. Идеята ти не е добра, Джак. Хайде просто да си влезем вкъщи. Нека си вземе главата и да се свърши с всичко това.

— Ами ако не се откаже? Трябва да му дадем урок.

Дани затвори вратата.

— Виж какво, ако го набиеш, може да си навлечем куп неприятности. Може да подаде жалба…

— Господи, Дани, та нали той…

— Всичко става. Не мисля, че си заслужава риска.

Тя хвана Джак за ръка и го поведе към къщата.

— Пък и не се е случило нищо особено. Защо да раздухваме работата? Какво ще стане, ако ти го набиеш? Само дето ще побеснее. И аз на негово място бих побесняла. Щях да искам да си отмъстя. А ти?

— Сигурно.

— И тогава ще се върне, за да изравни резултата. След това на нас ще ни се иска да му върнем и само Бог знае как ще свърши всичко това.

— Да, съществува такъв риск.

— Ами тогава, нека го избегнем. Засега той не е употребил насилие. Доколкото знаем, е безобиден.

— Да, но е проникнал в дома ти.

— Може би. Но не ме е атакувал. По дяволите, та той не иска да ме нарани, а търси работа. Но нещата могат и да се променят, ако го набиеш. Тогава вече наистина може да стане опасен.

Джак сви рамене.

— Добре, да бъде както казваш.

— Благодаря ти — стисна ръката му тя.

Заобиколиха пазарския плик и Джак отвори входната врата. Дани влезе първа, видя притисналия се до стената мъж, ахна и отскочи назад.

От устните на маската му на таласъм изсъска безумен смях, който секна, щом юмрукът на Джак се стовари върху лицето му. Другият му юмрук потъна в корема на младежа.

— Достатъчно — изпъшка Дани. — Това е…

Джак го удари още веднъж и се отдръпна. Младежът се преви надве, стискайки корема си.

Джак дръпна маската.

Дани се вгледа в уплашеното лице с мъртвешки бледа кожа и малки очички, в тънките устни, които оголваха жълтите зъби, докато се мъчеше да си поеме дъх. Той наклони глава и погледна. Дани с едно око, което беше гримирано доста недодялано.

— Аз ще го пазя — каза Джак. — Ти ще се обадиш ли в полицията?

Дани поклати отрицателно глава.