Ричард Леймън - Нощно шоу

Отдалечи се от вратата и за миг я осени надежда, че не ще намери начин да проникне в къщата.

Не, тя трябва да влезе.

Да превърне в пепел самото й сърце.

Да изгори стълбището.

Линда се затича край къщата, придържайки се плътно до стената.

Ще изгоря стълбището. Нека пламъците да обхванат и него, ако все още се подвизава на втория етаж. Нека обгърнат отвратителната му плът, нека кожата му да стане на мехури, да се разкъса, очите му да се сварят като яйца.

Тя изкатери трите стъпала пред задната врата. Тук нямаше катинар. Четирите стъкла отразяваха лунната светлина. Линда удари с дулото на пистолета долното дясно стъкло. Докато посягаше през получилия се отвор към дръжката, Линда се опря с бедро на вратата и тя сама се отвори.

Изобщо не е била заключена! Дори не е плътно затворена!

Измъкна ръката си, отвори широко вратата и влезе в кухнята. Под краката й изхрущяха парченцата от счупеното стъкло. Линда се спря, ослуша се и си помисли, че и той може да е чул трясъка на стъклото, вече да се надига от леглото си и да посяга към брадвата.

Тя хукна през празната кухня, сетне по коридора — хладен и тъмен като пещера, — наострила уши за шумове от горния етаж. Стълбището се изправи от лявата й страна. Тя се приближи и надникна между колонките на парапета. Не видя никого. Линда се взираше към горния край на стълбата, където за пръв път бе видяла неподвижната бледа сянка.

Отвори кутията за мляко. Без да диша, за да не гълта изпаренията на бензина, тя започна да полива долните стъпала.

Някъде над главата й подът изскърца.

Тихо шумолене накара сърцето й да подскочи. Онемяла от страх, тя вдигна очи.

В горния край на стълбището сякаш изплува неясна фигура.

Нечие лице.

Линда стисна зъби, за да не изкрещи. Тя замахна с кутията, бензинът се разплиска по стъпалата.

До слуха й достигна думата „Не!“. Беше не вик, а по-скоро стон. Сетне бледият силует се втурна надолу. Линда хвърли кутията, бръкна в джоба си и извади кибрита. Напипа една клечка. Мъжът бе достигнал средата на стълбището, когато клечката пламна. Линда подложи огънчето пред тъмните редици на главичките на останалите клечки. Те се подпалиха и тя метна горящия кибрит върху стълбището.

Бензинът пламна и изсъска като знаме, ударено от внезапен порив на вятъра. Той изпищя, скри лице в ръцете си и залитна назад. Опита се да избяга, падна и запълзя нагоре, крещейки и тупайки с длани горящите си коси. Когато се скри в коридора, отгоре се донесе втори писък — пронизителен женски глас.

Линда се обърка. Знаеше само, че трябва да бяга час по-скоро. Запуши уши, за да не чува крясъците, хукна през коридора, през кухнята и най-сетне се озова навън.

Беше вече на една пресечка от къщата, когато воят на сирената започна да зове огнеборците доброволци. Линда сви в една алея, без повече да се бои от приведения чудак с пазарската количка, без да се бои от нищо в тъмнината.

Тя беше изгорила къщата на Фриман, бе изгорила голия призрак, който я преследваше в сънищата й.

Той беше. Изглеждаше различно, но сигурно е бил той.

Ами женските писъци?

Някой от духовете на Шийла?

Те не съществуват. Няма от какво да се бои.

Нито дори от безлюдния мрак на алеите. Вече никой и нищо не можеше да я докосне.

Дани се превъртя в леглото и отвори очи. Джак го нямаше. Усети аромата на кафето и се усмихна. Обърна се по корем, зарови лице във възглавницата и се сгуши в чаршафа.

Нямаше закъде да бърза. Днес в студиото щяха да се оправят без нея.

Протегна се и разкърши изтръпналите си крайници, спомняйки си изтеклата нощ. Беше прекрасна, независимо от ужаса, който преживяха.

Може би трябва да благодари на непознатия. Внесе малко разнообразие в живота им.

Разнообразие, как пък не!

Изкара й акъла. Този ненормален трябва да бъде тикнат зад решетките.

Спомни си как стоеше на терасата, как ги е наблюдавал. Полазиха я тръпки. Вече не се чувстваше уютно в леглото. Метна чаршафа настрани и скочи. Взе от гардероба копринения си халат и тръгна към отворената врата.

Джак беше на бара. До лакътя му имаше чаша с кафе. Опипваше с пръсти изкуствената глава. Обърна се и се усмихна.

— Аматьорска работа — каза той. — Евтина Перука. Очите са от стъклени топчета. Езикът — от парче черен дроб — добави той, измъквайки езика от зейналата уста.

— А-ха.

Джак хвърли главата на плота.

— Но не може да се отрече, че момчето си го бива да плаши хората.

Той търкулна главата към Дани. Тя разгледа восъчната кожа, очите и устата.