Ричард Леймън - Нощно шоу

Чудесно!

Тя разкърши рамене и взе двете мачете. Изглеждаха съвършено еднакви. Страховити оръжия с протрити дървени дръжки. Но едното тежеше по-малко от килограм, докато другото щеше да й откъсне ръката. С изключение на дръжката, взета от истинско оръжие, второто мачете беше направено от съвсем леко дърво. Джак беше свършил добра работа. Боята блестеше като стомана, ръждата край дръжката с нищо не се отличаваше от онази на оригинала, дори острието бе еднакво нащърбено.

Направо произведение на изкуството.

Дори й беше жал да го докосне.

Но нямаше как. Иначе работата щеше да чака Джак, когато се върне. Той щеше да е доволен, ако всичко е готово.

Дани притисна картонения шаблон до острието и го очерта с молив. След това внимателно издялка дървото до чертата. Мачетето изглеждаше така, сякаш някой е отхапал парче от него.

Дани го притисна към челото на маската под съответния ъгъл.

Пасваше добре.

След истинския удар маската щеше да бъде свалена, дървеното мачете щеше да се залепи за челото на актьора и щеше да се нанесе нужният грим. Камерите отново щяха да започнат да снимат актьора в предсмъртна агония.

Край на сцената.

Снето от подходящ ъгъл, с нужното осветление и след монтажа всичко щеше да изглежда така, сякаш бедният Бил наистина лежи със забито мачете в челото.

Дани се усмихна и изтупа полепналите стърготини от фланелката си.

Вече лежеше изтегната на шезлонга до басейна и се припичаше на слънце, когато плъзгащата се врата на терасата се отвори с трясък. Сърцето й подскочи. Вдигна глава и видя Джак.

— Извинявай, че толкова се забавих.

— Няма нищо.

Той тръгна към нея. Беше по бански, преметнал кърпа през рамо.

— Трябваше да изпълня няколко поръчки.

— Аз току-що свърших. Бил и мачетето са готови.

— Как станаха?

— Чудесно.

— Значи сме готови за утре?

— Да. Остатъкът от деня е наш.

Той се усмихна и хвърли кърпата на стола до Дани.

— Как е водата?

— Хайде да проверим!

— Божичко! Как си, скъпа?

— Много добре — отвърна любезно Линда на усмихнатата закръглена жена на щанда.

— Много се радвам да те видя отново на крак.

— Благодаря ти, Елси.

Момичето се обърна към лавицата с книгите, разглеждайки кориците.

— Изглеждаш прекрасно. Как е кракът ти?

— Почти като нов.

— Всички толкоз се тревожехме за теб. Особено когато беше в онуй, комата де. Четох една книжка за някой си, дето също бил в кома, ъ-ъ поне десетина години. — Елси се наведе през щанда и ококори очи. — Когато дошъл на себе си, виждал бъдещето. Та после имал сума ти неприятности.

— Аз не бих имала нищо против — каза Линда.

— Проклятие е туй, а не дарба, мен ако питаш.

— Е, на мен не ми се е случвало, така че нищо не мога да кажа.

Тя измъкна една книга от лавицата и се върна пред щанда.

Елси я погледна.

— Леле-мале, много е страшна. Чела ли си другата?

— Разбира се.

— Тия, от фамилията Брадли, всеки път много патят. — Продавачката удари ръчката и касата звънна. — Чу ли клюката за къщата с духовете?

— Къщата на Фриман ли?

— Тая нощ изгоряла до основи. Елуд Джоунс бил там, за да пише за своя „Поуст“, та ми разказа. Нали знаеш, че се представя за доброволец.

Линда кимна. Хвана се с ръка за щанда, за да не залитне.

— Тъй-тъй, изгоряла до основи. Ще ти струва три долара и седемдесет и пет цента.

Линда отвори чантата си. Докато измъкваше портмонето, ръката й трепереше.

Елси сниши глас и продължи:

— Вътре намерили два трупа, опечени до неузнаваемост.

— Боже мой! — едва проговори Линда.

— Единият комай е момчето на Бен Лийланд, Чарлс. Не може да се познае, ама се води изчезнал. Разправят, че ходел там с приятелките си да лудуват. Господ ми е свидетел, че мен не мож’ ме вкара там посред нощ. Че и посред бял ден. — Тя взе парите от Линда и отброи рестото. — Елуд вика, че още не са разпознали момичето. Ларсон, оня от моргата, щял да я разбере по зъбите. — Елси сложи книгата и касовата бележка в найлонова торбичка. — Лоша работа, ама тъй става, когато се вреш, дет’ не ти е работата. Добре поне, че къщата на Фриман вече я няма. Слава Богу.

— Да, така е — каза Линда.

— Хайде, лек ден и по-честичко да наминаваш.

— Благодаря ти, Елси.

Линда взе торбичката, обърна се и тръгна към вратата.

Жегата навън беше като в сауна. Линда вървеше под сенките на навесите пред магазините.

Чарлс Лийланд. Беше два класа пред нея в училище. Познаваше го съвсем бегло. Но не приличаше на човек, който би я подгонил с брадва. Освен ако не е бил с маска и грим. Много лошо. Трябваше нейният човек да изгори заедно с къщата.