Ричард Леймън - Нощно шоу

Навън й се стори почти светло и много хладно след задушния гараж. Скрита в сянката на храстите, Линда се затича през двора към портата. Пантите изскърцаха, ала само след миг тя вече се носеше по алеята.

Под стъпките й отскачаха камъчета и чукаха по асфалта. Някакви нощни птици зацвърчаха, свиреха щурци. Жиците над главата й бръмчаха от напрежението. Линда се ослушваше за човешки гласове, за мотори на коли, за тряскане на врати или стъпки. Готова бе да се скрие при първото подозрение за някакво раздвижване. Ала не се чуваше нищо.

Скоро й се прииска да долови поне един звук, поне далечен шум от телевизор, каквото и да е — стига да я увери, че поне някой не спи, че поне някой е жив.

Нищо.

Вървеше сама в нощта, уязвима от всички страни, надничаше иззад мрачните кофи за боклук и телефонните будки, вглеждаше се между гаражите и често хвърляше поглед през рамо.

Когато най-сетне излезе от тихите алеи на улицата, Линда се огледа и въздъхна облекчено. Беше безлюдна. Като по поръчка, помисли си тя и бързо пресече. Да няма хора, да няма свидетели. Ала навлизайки в алеите между къщите, чувството за самота отново я обзе.

Мина й мисълта да се върне.

Не. Беше жадувала за тази нощ откакто излезе от комата. Дори преди това, докато натрошеното й тяло летеше към предното стъкло на колата. Желаеше я, очакваше я, подготвяше се за нея. Тази нощ бе само началото. Не можеше да се откаже сега. Не и преди да приключи с всичко.

Линда се стресна от шума на стържещ и тракащ метал. Замръзна на място и се вгледа в мрака. В далечния край на алеята изплува тъмна сянка и се насочи към нея. Сърцето й така се разхлопа, че щеше да изскочи от гърдите й. Поемайки дъх, Линда присви очи и се взря в приближаващата се фигура.

Какво е това?

Тракащият, стържещ звук се чуваше все по-силно. Фигурата излезе от сянката на храстите и Линда видя прегърбен човек, тикащ пазарска количка.

Тя издърпа пистолета от колана си, за да не й пречи, обърна се и се втурна по алеята. Скоро изскочи на тротоара. Достигна осветено кръстовище, спря да си поеме дъх и се огледа.

Скитникът с пазарската количка не се виждаше.

Тя отново затъкна пистолета в колана и пое по пътя си. Макар улицата да бе безлюдна, тук не беше толкова страшно, колкото в тъмните алеи. Чувстваше се така, сякаш се е завърнала в цивилизацията сред пътешествие из непознати необитаеми земи. Паркираните коли, уличните лампи, осветените тук-там входове и прозорци на къщите й вдъхваха усещане за сигурност.

По улицата премина кола. Линда се притисна зад ствола на едно дърво.

Прекоси още няколко пресечки, без да срещне други коли. Натъкна се на куц пес, който я изгледа без особен интерес и вдигна огромния си крак край дънера на близкото дърво.

Няколко светулки проблеснаха в тъмнината и изчезнаха. Сива котка изтича през улицата и се шмугна под един голям автомобил. И тогава Линда стигна до къщата на Бенсън.

След тази нощ, помисли си Линда, може би някой ще се реши да я купи.

Нощем се чуват странни шумове , каза й веднъж Шийла.

Сякаш плачат жени.

В къщата на Фриман?

И смях. Наистина ужасяващ смях. Полицията идва няколко пъти, но не откриха нищо.

Духове?

Не се смей!

Не вярвам в духове.

А аз вярвам. Сега вече вярвам.

Линда заобиколи живия плет и видя къщата на Фриман. Тръпки полазиха по гърба й, вратът й настръхна. За миг се озова отново в мрака, вързана за парапета, докато голият кокалест мъж я гледа от стълбата. Тя притисна кутията за мляко към гърдите си. Бензинът избълбука.

Не чакай повече. Не мисли за това.

Тя се затича през тротоара към портата на ниската дъсчена ограда. Обърна се, за да хвърли последен поглед назад. Нямаше никой. Бутна портата и хукна към къщата. Дървените стъпала простенаха под стъпките й. Тъмнината я ужасяваше.

Ръката й напипа дръжката на вратата — студена, сякаш студът в къщата се процеждаше през нея. Натисна я. Резето хлътна в гнездото. Вратата започна да се отваря. Изведнъж нещо я спря. Чу се звук от удар на метал. Линда вдигна глава и видя тъмните очертания на катинар.

Някой, сигурно посредникът, е идвал след нощта, в която тя бе тук, и е заключил предната врата.

Линда дръпна катинара, изви го, но той не поддаде. Опипа с пръсти наоколо. Държаха го шест винта — три на рамката на вратата и три на самата врата.

Тя измъкна пистолета от колана си. Промуши дулото в халката и понечи да натисне, когато се сети, че не може да го използва като лост, тъй като ще издраска лака. Баща й щеше да разбере, че някой го е пипал. Линда отново затъкна пистолета в панталона и се почувства по-добре при твърдия му хладен допир.