Ричард Леймън - Нощно шоу

Сигурно трябваше да се чувства виновна. Щеше, ако познаваше по-добре Чарлс. Но Елси бе права: да не се е врял, където не му е работа. Сам си е виновен. Себе си да вини.

Навярно е използвал ключа на баща си. Затова задната врата не беше заключена.

Линда се надяваше момичето да не е от познатите й.

Щом стигна до ъгъла, тя извади книгата от торбичката. Смачка торбичката и касовата бележка и ги изхвърли в кофата за боклук с надпис: „Пазете Клеймор чист.“

Без да спира, Линда замачка с пръсти корицата, после отвори книгата по средата и я огъна назад. Отвори на още няколко места, продължавайки да огъва страниците така, че още преди да достигне до следващия ъгъл, книгата изглеждаше като четена поне няколко пъти.

За по-сигурно момичето подви едното ръбче на предната корица. След това прибра книгата в чантата си.

Зави по Крейвън Стрийт. Минавайки покрай къщата на Хал, заби поглед в краката си.

Ако онази вечер беше дошъл в библиотеката…

Не можеше да го вини. Той нямаше как да знае, че тя го чака, че го желае.

Вратата с трясък се отвори и сърцето й подскочи. Видял я е! „От толкова време те желая, Линда!“ Прегръдката му ще я пречисти, ще заличи болката и тя отново ще стане предишната, каквато бе преди да я отвлекат в къщата на Фриман.

— Здрасти, Линда.

Тя се завъртя. Усмивката на Халя прониза. Беше толкова хубав: почернял от слънцето, с тениска и с протрити, срязани над коленете джинси, а над челото му падаше златен кичур.

— Здрасти, Хал — отвърна тя.

— Как е кракът?

— Добре, благодаря.

Той й намигна и се обърна. Тръгна с бързи крачки към колата си и се качи.

Усмивката замръзна на устните на Линда.

Колата се отдели от тротоара. На първата пресечка зави наляво и изчезна.

Разтреперана, Линда пое дълбоко дъх. Стисна зъби, за да не се разплаче. Тротоарът се разми пред погледа й. Изтри сълзите: с опакото на ръката си, ала бликнаха нови.

— И без това не ми пука — промърмори тя. — След катастрофата дори не съм се сещала за него. Ако не бях такава глупачка да минавам покрай къщата му…

Той можеше да ме спре.

Дори не знае. И никога не ще узнае.

Линда изтри очите си и си сложи слънчевите очила.

След две пресечки беше къщата на Тони. Линда зави по пътечката към портата. През нея се шмугна котка и пантите изскърцаха. От задния двор се чуваше бръмчене на косачка.

Заобиколи през сянката край къщата и гаража. Ухаеше на окосена трева. Линда дръпна блузата, залепнала на изпотения й гръб, но влажният плат отново се впи в гръбнака й. Изтри ръка в полата си и извади книгата от чантата.

Щом зави зад къщата, видя някакъв младеж, приведен зад косачката. Изглеждаше двадесетинагодишен. Беше по-висок от Тони, слаб, но не така мършав. По голите му гърди лъщяха капчици пот. Коланът на джинсите му се бе свлякъл под ластика на белите му слипове.

Момчето обърна косачката и застана с лице към Линда. Смръщените му вежди се извиха от учудване. Продължи работата си, като току поглеждаше към Линда.

Линда размаха книгата.

— Хей!

Той изключи косачката, но не я остави. Вгледа се в Линда с присвити очи.

— Търся Тони — извика тя.

— Няма го.

Той се обърна и понечи отново да запали мотора.

— Почакайте! — каза Линда.

Момчето сви рамене и се изправи. Наблюдаваше приближаващата се Линда с израз на човек, който изучава непознат биологичен вид. Отстъпи крачка назад и сякаш зае отбранителна позиция зад косачката.

— Вие не сте ли братът на Тони?

Той кимна. Погледът му се плъзна надолу към деколтето й.

— Аз съм Бет Емъри.

Той продължаваше да я зяпа.

— Тони ми даде тази книга — каза тя. — Искам да му я върна.

— Няма го.

— Знам. Чух, че е напуснал града след края на учебната година.

— Още не се е върнал.

— Знаете ли къде е отишъл?

Младежът облиза с език капчиците пот, избили над устната му.

— Ъ-ъ.

— Ако имам адреса му, мога да му я изпратя.

— Не знам къде е заминал.

— А майка ви не знае ли?

— Ъ-ъ.

— Тя вкъщи ли е сега?

Той бавно поклати глава, без да откъсва очи от гърдите на Линда.

— Тоя август ще станат десет години, откак се спомина.

— Ох, извинете, не знаех.

— Щом искате да оставите книгата, оставете я. Може би ще се върне. Никой не знае.

— Аз трябва да науча къде е — каза Линда.

Догади й се, но това не можеше да я спре. С треперещи пръсти тя разкопча горното копче на блузата си.

— Ти можеш да ми кажеш!

Хлътналите му гърди рязко се вдигнаха и се отпуснаха. Той изтри уста с ръка.