Ричард Леймън - Плът

— Господи, надявам се — увери го Роланд. — Все си мисля за смеха от избата. Искам да кажа, ако не е била Дана? — устните му се свиха в тънка черта. Изглежда изпитваше болка. — Ако нещо й се е случило, аз съм виновен. Трябваше да сляза там долу. Трябваше!

Отпред вдясно се появи табелата за ресторант „Оукуд“. Роланд намали скоростта и сви по тесния път пред табелата.

— Ами ако е имало някой долу? — продължаваше да се тревожи той. — Извратен тип, примерно. И да й е направил нещо? Може да се навърта наоколо и като се появи някой…

— Гледал си прекалено много глупави филми — прекъсна го Джейсън.

— Но такива неща се случват. И в живота. Спомни си за „Психо“ или за „Клането в Тексас“. И двата са по истински случаи. Или онзи Ед Гейн от Уисконсин? Нали знаеш, че той се навличал с кожата на жертвите си — използвал ги като дрехи.

— Ох, хайде стига. Не ми се слушат такива неща.

— А всичките му съседи го смятали за много мил, защото често им носел месо като подарък. Но не знаели, че месото е човешко.

— За Бога, престани!

— Само искам да кажа, че не е единствено по филмите. И в живота се случват странни неща.

Роланд спря колата пред ресторанта. Изключи двигателя. Намръщи се и каза на Джейсън:

— Ще ми се да си бях взел ножа. Сигурно вътре няма никой, но…

— Стой в колата, ако те е страх.

Джейсън отвори вратата и излезе. Отправи се към верандата. Изкачи стъпалата по две наведнъж.

И без Роланд да разправя всички тези гадости и да се държи, сякаш някой откачен се крие вътре, нещата бяха достатъчно лоши.

Пред вратата Джейсън се поколеба. Вътре няма никой, каза си той. С изключение на Дана, може би.

Сигурно ще застане с ръце на хълбоците и ще се изсмее презрително, когато го види:

— Значи, най-после дойдохте да ме вземете. Доста време ви беше нужно. Ако сте си въобразявали, че ще се прибера пеша, трябва да не сте с всичкия си.

Нямаше да е вътре.

Може би само тялото й — провесено и нарязано.

Вероятно вече се е върнала в студентското градче.

Доста ще се смее като научи какво сме правили. Спасителната ни акция.

Няма да се смее. Мъртва е.

Джейсън погледна през рамо. Видя, че Роланд идва и го изчака. Джейсън отри потните си ръце в джинсите. Опита се да си поеме дълбоко въздух, но нещо стягаше гърдите му и не им позволяваше да се разтворят.

Роланд се качи на верандата. Наведе се и вдигна дъска с пирони в двата края. Наоколо имаше няколко такива. Очевидно са били използвани за барикадиране на входа.

— Защо не вземеш и ти една? — прошепна Роланд.

Джейсън поклати глава. Защо му е оръжие, щом не вярва, че вътре се крие опасност. Не искаше да вярва, че има.

Бутна вратата. Тя се отвори. Отвътре го лъхна хладен въздух, който накара кожата му да настръхне. Пристъпи крачка напред.

През вратата и прозорците влизаше достатъчно светлина за да види, че вдясно е барът, а вляво — огромната трапезария. Насочи се към трапезарията. Беше празна, ако не се броят бояджийската стълба, сандъчето с инструменти, няколкото кутии и буркани, прахосмукачката и метлата, скупчени близо до стената. Нищо не помръдна.

— Дана — провикна се той.

Гласът му прозвуча кухо, сякаш беше извикал името й в пещера.

Отговор не последва.

Наистина ли го бе очаквал, попита се той.

Погледна надясно. На пода, пред дългия барплот, лежеше празна бутилка водка. Да не би Дана и Роланд да са пили? Може и двамата да са се напили. И така да е започнало всичко.

Защо да не попита Роланд за бутилката? Но не желаеше да чуе гласа си отново — не искаше никой да чуе повече гласа му.

Заедно с Роланд той пристъпи по-навътре в трапезарията. На стената отвъд стълбата имаше врата — от онези по кръчмите в уестърните. Той я блъсна и влезе в кухнята.

По линолеума на пода личаха ръждиви стъпки — може би шест-седем — от бос ляв крак. Малък крак. Кракът на Дана? Стъпките започваха от засъхнала локва кръв в далечния край на кухнята и избледняваха към мястото, където бе застанал Джейсън.

Близо до локвата кръв имаше пакет брашно. Подът зад пакета бе покрит с бял прах.

— Какво е всичко това? — прошепна Джейсън.

— Кръвта е на онези, дето са убити в четвъртък.

Господи, ченгетата не са ли разчистили, помисли си Джейсън. Ако те не го сторят — кой тогава?

— Ами брашното?

— Заварихме го тук — отвърна Роланд също шепнешком.

— Отпечатъците от стъпките?

— Не знам.

— Нямаше ли ги?

— Мисля, че не.

— Дана с обувки ли беше?

— Разбира се. Поне последния път, когато я видях, беше с обувки — Роланд посочи към една отворена врата. — Мазето е там долу.