Ричард Леймън - Плът

Роланд кимна и раздели косата по средата.

Обу чисти джинси и чорапи. После облече жълта тениска с изрисувани на гърдите кървави рани от куршуми, сякаш е бил прострелян от автоматичен откос. През тениската обаче се виждаше прекалено много. Затова отгоре навлече друга риза — черна и с достатъчно висока яка, за да прикрива врата му.

Роланд се прозина. Копнееше за сън. Ще има достатъчно време за това после. Просто още няколко неща…

Извади белезниците и ключето от раничката и ги скри под чорапите в шкафчето.

Извади и снимките. Целият плик беше изцапан с кървави отпечатъци.

— Не е много подходящо, Роланд, стари приятелю — прошепна той.

Отвори плика. По снимките нямаше кръв. Той ги разпредели. Постави снимките на Дана в отделен плик и го прибра в чекмеджето на Джейсън.

Погледна останалите снимки и се ухили. Дана щеше да е доволна от резултата. Роланд — с опикани джинси. Роланд — гол от кръста до коленете. Щеше да й е приятно да ги използва, за да унижава Роланд.

Роланд?

Аз.

Той се намръщи като се зачуди защо бе мислил за себе си в трето лице.

Накъса снимките и плика на дребни парченца и се върна в умивалнята, където ги пусна в тоалетната чиния.

Озовал се отново в стаята, той се изтегна на леглото и заспа.

Вратата се отвори с трясък и го събуди. Роланд седна в леглото и разтърка очи. Джейсън метна сака на другото легло и окачи костюма си.

— Как мина сватбата? — попита Роланд.

— Не беше лошо — отвърна Джейсън. — Младоженецът е истински глупак, но това е негов проблем. А и аз трябваше да съм официално облечен през цялото време. Ужас! — той седна на леглото си и направи кисела физиономия. — А тук какво става?

— А?

— Видях колата на Дана на паркинга.

— Ъхъ.

— Тя къде е? Да не би да се крие под леглото? Ти да не я чукаш?

— Как ли пък не.

— А колата й защо е отзад?

— Това е дълга история.

— Така ли? Е, добре, разправяй.

Джейсън отвори сака. Извади половинлитрова бутилка и отпи.

— Вероятно всичко е наред — подхвана Роланд.

— Какво значи — вероятно?

Роланд стана. Намери вестника, в който пишеше за убийствата в ресторанта „Оукуд“ и го подаде на Джейсън.

— Прочети това.

Докато го изчакваше, Роланд погледна часовника. Наближаваше пладне. Значи беше спал шест часа. Чувстваше се добре.

Джейсън вдигна глава.

— Това какво общо има с Дана.

— Снощи ходихме там. До ресторанта.

— Да вечеряте ли? — той погледна отново към вестника. — Кой го е отворил?

— Не, не е отворен. Изоставен е и е затворен.

— Тогава какво сте правили там?

— На Дана й хрумна, че съм страхливец. Хванахме се на бас, че ще прекарам нощта в ресторанта. Заложи сто долара, че не ми стиска да го направя.

Джейсън се ухили.

— Съвсем в нейния стил. Мен ме нямаше и тя е решила, че сега е удобен момент да ти натрие носа.

— Тя не ме харесва особено.

— Ами! Просто й доставя удоволствие да те тормози, това е всичко.

— Добре, де. Както и да е — обзаложих се, че ще прекарам нощта там и че съм по куражлия от нея.

— Тук ти е грешката, приятелю.

— Така че накрая и двамата се озовахме там. Разбрахме се, че който първи го хване шубето и се спаси — губи!

Джейсън поклати глава замечтано.

— Боже, и като си помисля, че съм изпуснал такъв сеир. Е, и какво стана? Ти си подвил опашка, тя е останала и ти си докарал колата й дотук?

— Има още.

Джейсън отпи отново от бутилката, а Роланд продължи:

— Около полунощ чухме нещо да тупва. Изкарах си ангелите.

— Да, мога да си представя.

— Готов бях да се омитам, а Дана ми напомни, че така се сбогувам с възможността да видя някога стоте долара. Реших да остана. Тя отиде да провери какво е предизвикало шума.

Джейсън доби угрижен вид.

— Пуснал си я да отиде сама?

— Казах й да не го прави.

— Можеше да я придружиш.

— Да, но не го направих. А тя не се върна. Чаках я до входната врата, близо до бара. Чух я да ходи наоколо. След малко се провикна и каза, че е открила вратата към избата. Предполагам, че е слязла долу. Доста я чаках, Джейс, но тя не се върна.

— Избягал си и си я оставил сама?

— Не. Или поне не тогава. Отидох в кухнята. Цялата беше… Там са убили онези двамата. Имаше кръв. Много кръв.

— Вероятно ти е допаднало — промърмори Джейсън. Гласът му никак не беше весел. Звучеше раздразнен и загрижен.

— Беше доста гадно. Но намерих отворена врата и стълби, които водеха надолу. Светнах с фенерчето, само че не успях да я видя. Няколко пъти я извиках. Тя не отговори. Накрая реших да се спусна. Доста ме беше страх, но знаех, че трябва да го направя. Точно бях слязъл няколко стъпала, когато чух някой да се смее. Някак тихо и доста зловещо. Тогава вече не издържах и се ометох.