Ричард Леймън - Плът

Насочи лъча към Роланд, който бе успял да си вдигне панталоните и затваряше ципа.

— Адиос! — сбогува се тя.

— Отключи ме — каза той като премигна от светлината.

— Да не мислиш, че съм луда.

— Направих каквото искаше. Ти обеща. Хайде.

Той не умоляваше. Звучеше спокоен.

Дана се замисли. Искаше й се да го остави тук. Но това значи утре да идва пак или да прати Джейсън да го освободи. А и ще излезе, че е спечелил баса. Сто долара, хвърлени на вятъра.

— Не ми трябват снимките. Можеш да ги задържиш.

— Много си великодушен. Ще ми се да знам как ще ги вземеш.

— Тогава, какво толкова? Дай ми ключа.

— Може и да го направя. Стой тук, докато се облека.

— Много смешно, няма що.

Тя го остави. С помощта на фенера връщането в кухнята беше лесно. Кракът й бе оставил кървави отпечатъци по линолеума. Сбръчка нос като видя в какво бе стъпила.

Използва плетената шапка, за да отърси брашното от тялото си.

Номерът определено беше успял.

Направо беше изкарала акъла на Роланд.

Беше подмокрил гащите.

Странно, че не се опита да скрие този факт. Сам насочи светлината, за да види тя поражението. Сякаш нямаше значение.

И беше проявил необичайно спокойствие, докато тя правеше снимките. Дори свали панталоните, без много-много да протестира.

След като бе видял призрак без глава, всичко друго трябва да му се е сторило незначително.

Може да е в шоково състояние.

Нищо чудно.

Освен това го е шубе, че ще отпраша и няма да го взема. Напълно му е ясно, че трябва да се подчинява. Без ключа няма как да мръдне и го знае отлично.

Дана освети тялото си. Повечето от брашното бе паднало, но кожата й все още беше бяла. Ще трябва да си вземе душ, когато се прибере.

Облече се и напъха плика със снимките в задния джоб на джинсите. Нахлузи пончото и вдигна раничката на Роланд.

Отвореният пакет брашно стоеше на пода.

В нейното общежитие няма кухня, така че остатъкът не й е нужен. Остави го там и се върна в трапезарията.

Роланд продължаваше да седи с изпружени напред крака, облегнат на стената под бара. Изглежда не бе помръднал, докато я нямаше.

— Е, добре — започна Дана. — Предполагам, че си готов да тръгнем.

Той кимна.

— Не искам да ми подмокриш седалката.

— Ще седна върху спалния чувал.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да се прибереш пеша до университетското градче?

— Вали.

— Един душ ще ти се отрази добре.

— Дай ми ключа.

Дана пристъпи към масичката.

— Знаех си, че няма да издържиш цялата нощ — отбеляза тя. Малкото ключе проблесна върху масичката. Тя го вдигна. — Трябва да призная, че идеята ти за белезниците е добра. Със сигурност щеше да спечелиш баса, ако не се бях появила. Но загуби. Винаги съм подозирала, че си шубелия. То май и ти си го знаеш, иначе нямаше да се заключиш с белезниците, а? Знаел си, че не ти стиска да останеш цялата нощ.

Тя отвори бутилката водка. Ключето беше достатъчно малко, за да мине през гърлото на шишето. Тя го пусна вътре. То цопна тихичко. В следващия миг, когато докосна дъното, се чу слабо издрънчаване. Тя завъртя обратно капачката и я затегна с цялата си сила.

— Обслужи се — предложи тя. — Изпий съдържанието, за да — стигнеш до ключето. Така няма да усещаш вонята си, докато се прибираш.

Дана метна бутилката в скута му.

На вратата се обърна, усмихна се и му пожела:

— Наздраве!

Вратата хлопна. В тъмнината Роланд стисна бутилката между краката си и завъртя капачката. Дръпна тениската нагоре. Изля водката върху корема си и най-после усети падането на ключето върху кожата му. Захвърли бутилката. Взе ключето и отключи халката на китката си.

Дана се движеше бързо под дъжда. Бе само на няколко метра от колата, когато реши, че Роланд вече е успял да се освободи от белезниците. Ще му е нужно още малко време, за да събере спалния чувал. За всеки случай погледна назад.

Роланд!

Приличаше на луд. Тичаше към нея с отметната назад глава и с отворена уста. Ръцете му се мятаха, сякаш се опитваше да плува, а не да тича.

В дясната си ръка държеше нож.

Дана се втурна към колата.

Помисли си, че се е справил доста бързо.

Помисли си също — за какво ли му е този нож?

Къде са ми ключовете?

В стартера.

Извади късмет. Няма да се наложи да ги търси.

Хвана дръжката и дръпна силно. Стиснатите около дръжката пръсти се охлузиха и тя се сети, че бе излязла от дясната врата.

Извърна се.

Роланд беше почти до нея.

— Добре, де. Ще те откарам!

Той спря. Устните му се извиха в усмивка.