Ричард Леймън - Плът

Изправи се. От раменете до краката беше бяла с изключение на отделни места, където слоят брашно бе изтънял докато стоеше клекнала. Взе още от белия прах и го нанесе върху бедрата и корема си. Изпразни ръцете си като втри последното брашно между гърдите си.

Отново погледна надолу, за да види как изглежда.

Като истински призрак.

Роланд няма да знае дали да се възбуди или да припадне.

Подът около краката й беше побелял.

Дана потърка длани, за да изтърси полепналото по тях брашно. Те останаха бели. Посегна назад и изтри ръце в дупето си. Така като че ли успя да изчисти ръцете си.

Обърна се към купчината с дрехи и се пресегна, за да не ги посипе с брашно. Издърпа плетената шапка от джоба на джинсите. Шапката бе тъмносиня, но в тъмнината изглеждаше черна. Като се стараеше да не изцапа шапката, тя затърси прорезите за очите, които направи следобед. Откри ги, нахлузи шапката и я смъкна до врата като подпъхна косите си вътре.

На Дана й се искаше да види как изглежда. Е, може би утре вечер. Ще повтори номера, но вече в стаята на Джейсън. Той имаше голямо огледало. Или да го накара той да покрие тялото й с брашно? А тя ще направи същото с него. И после ще се любят.

Имаше само един проблем. Джейсън може и да не е особено щастлив, че се е явила чисто гола пред Роланд.

Ще мърмори, копелето. Но нали тъкмо той е показал снимките на Роланд?

Дана си пое въздух през вълнената шапка.

Време е да започва и да поднесе на Роланд най-голямата изненада през живота му.

Тръгна да прекосява кухнята. След няколко крачки единият й крак попадна на нещо лепкаво като незасъхнала докрай боя.

Сбръчка нос.

Не бяха ли почистили мръсотията от снощи?

Тя мина малко встрани, но кракът й издаваше слаби жвакащи звуци всеки път, когато го вдигнеше от линолеума.

С гръб към прозореца на кухнята тя не виждаше добре какво има напред.

Все едно, че играе на Сляпа баба.

С протегнати напред ръце най-после напипа стена. Бавно затърси и намери врата. Когато я отвори, усети студен полъх да обгръща тялото й. Нещо не беше наред. Тя се хвана за рамката на вратата, прокара десния си крак напред и разбра, че подът свършва.

Стълби?

Може би стълбище надолу към избата за вино или към нещо друго?

Роланд вероятно е там.

Няма начин.

Дана затвори вратата и продължи да следва стената. Скоро попадна на втора каса. Продължи да опипва и усети дървената повърхност. Сякаш бе направена от отделни летви. Нещо като жалузи.

Застана пред вратата и лекичко я бутна. Пантите тихо изскърцаха.

Това беше добре. Нека Роланд да чуе. Ще има за какво да мисли.

Задържа вратата отворена, за да мине. Блъсна нещо, което изскърца и след това изчезна — само за да се появи отново и да я удари от подмишниците до бедрата. Въпреки че не виждаше нищо, разбра какво е станало. Беше попаднала на двойна врата, която се отваря в двете посоки, и бе отворила само едната половина.

Този път Роланд трябва да я е чул.

Дали да не го стресне още малко?

Помисли си да постене малко, все едно е измъчван дух. Но може би духовете не стенат? Ами ако се досети кой е?

Дана мина през вратата като придържаше крилата й, докато се затворят. Застана неподвижно.

Помещението беше голямо.

Роланд сигурно е тук. Може в момента да я вижда. И да се е сковал от ужас.

Най-вероятно.

Сърцето на Дана биеше лудо. Тръпки на вълнение разтърсваха тялото й. Капки пот потекоха от подмишниците и я погъделичкаха.

През няколкото прозореца по трите стени нахлуваше неясна сива светлина, но огромни части от помещението бяха тъмни.

Дана погледна надолу през мъхестите отвори на шапката. Брашното придаваше на кожата й сив оттенък, а не я правеше искрящо бяла, както бе искала. Но не беше съвсем лошо. А може би така беше по-добре. Достатъчно бе ярка, за да бъде забелязана, но образът да е неясен.

Онова, което не можеш да видиш отчетливо, плаши най-силно.

Каква ли е походката на духовете, зачуди се тя. Или може би не вървяха? Във филмите те обикновено се рееха из въздуха. Но зомбитата някак си залитаха с протегнати встрани ръце.

Дана вдигна ръце, сякаш посягаше към следващата си жертва, и с големи, сковани крачки тръгна към средата на помещението.

По дяволите! Не беше докарала походката на зомби, а на Франкенщайн.

Франкенщайн е ученият, глупачко, а не чудовището.

Прав си, Роланд.

Тя се отказа от наперената походка и пристъпи с бавни залитащи крачки.

Идеално.

Къде, по дяволите, се криеш Роланд? Ако си прекалено изплашен да крещиш, поне издай някакви сепнати или хленчещи звуци.