Ричард Леймън - Плът

— Ако наистина си го правила, то аз съм сигурен, че си открила всички неудобства. Земята е твърда и целият акт едва се издържа.

Въобще не е така, помисли си тя. Но това си е моя работа, Ник.

— Според мен огромното легло е идеалното място за такива срещи. Не смяташ ли, че съм прав?

— Мислех, че обсъждаме Хемингуей.

— Точно това правим. Обяснявам моята теория — защо сцената със спалния чувал в „За кого бие камбаната“ представлява фалшива, идеализирана…

— На мен ми харесва.

Ъгълчетата на устните на Ник се извиха в усмивка.

— Не мисля, че ще е особено приятно по време на буря.

— Ако имаш палатка…

— За съжаление нямам нито палатка, нито спален чувал. Имам обаче кола, която може да ни закара до уютния ми апартамент.

— Където, без съмнение, разполагаш с огромно легло.

Той вдигна чашата и над ръба й се загледа в Алисън. Тя схвана, че погледът вероятно е добре отрепетиран. Като остави питието си, той се наведе напред. Подпря се с ръце на масата и продължи да се взира в Алисън.

— Да, наистина разполагам с огромно легло. Но дали ще го използваме или не, зависи само от теб.

— Благодаря.

— Давам си сметка, че току-що сме се запознали и бих разбрал известна неохота от твоя страна да се впуснем веднага… в интимничене. Определено не желая да упражнявам никакъв натиск върху теб.

— Не знам, Ник.

Не знаеш ли, попита се тя. Не е ли това точно, което търсиш?

Може да е, а може и да не е.

— Да отидем у дома. Ще изпием по едно-две питиета, за да прогоним студа. Ще послушаме хубава музика. Нищо друго, освен ако ти не настояваш.

— Разбирам. Ще се държиш като истински джентълмен.

Той сви рамене с подчертана театралност.

— Разбира се. Щом това е, което желаеш.

— Не съм казала такова нещо.

— Не, но очевидно имаш някакви задръжки.

— Нямам навика да се втурвам в апартамента на някой мъж, след като съм приказвала с него пет минути.

— Аз пък нямам навика да каня след пет минути — той отново отпи от коктейла си, постави чашата на масата и се взря в очите й. — Ако трябва да съм напълно откровен, Алисън, нещо в теб… е специално. Усетих го в момента, когато те видях да седиш…

— Зяпнала по онзи еротичен видеоклип — добави тя.

— Не това имам предвид. Просто, когато те видях, изпитах чувството, че не сме непознати, че те знам от дълго време.

Съмнявам се, помисли си тя.

Фразата можеше да прозвучи и убедително, ако не беше толкова изтъркана.

Изтъркана или не, но ако говореше откровено?

— Искам да те опозная по-добре — продължи той.

— Не з…

— По едно питие. Това ще е всичко. Ще послушаме музика, ще поговорим. Ще се опознаем. Какво ще загубиш?

Да, наистина — какво? Тук той имаше право.

— Ако те е страх, че ще те нападна, или… — той поклати глава, усмихвайки се на подобна нелепа мисъл.

— Не е това — обади се тя.

— Какво тогава?

— Не знам.

— Нека опитаме тогава. Нищо не ни пречи.

— Дай ми малко време да помисля. Междувременно трябва да отида до тоалетната. Ей сега ще се върна.

Да не вярваш, добави тя наум.

Стана от масата като взе сакчето със себе си. За жалост наистина трябваше да използва тоалетната. Прибирането вкъщи пеша щеше да й отнеме най-малко петнадесет минути. След толкова бира нямаше да издържи, без да се пръсне.

Втурна се към тоалетната. Гащеризонът доста затрудняваше нещата, но накрая все пак успя.

Пристъпи към една от мивките. Бавно изми ръцете си.

Би могла да отиде с него, помисли си тя. Нали затова дойде тук тази вечер?

Сърцето й биеше така силно, че чак гърдите я заболяха.

Откажи се. Грабвай дъждобрана и се измъкни.

В огледалото над мивката забеляза, че очите й са широко отворени, а погледът — тревожен.

Избърза ръцете си с хартиена кърпа и се насочи към вратата. Отвори я.

Ник стоеше до закачалката. Беше нахлузил прозрачен дъждобран и шапка за тенис. Усмихна се, когато я видя.

— Готова ли си?

Божичко!

Кимвайки, тя свали дрехите на Хелън от закачалката. Ник й помогна да облече тежкия шлифер. Тя нахлупи и шапката. Ник задържа вратата отворена и тя пристъпи навън. Продължаваше да вали силно.

Ник я хвана за ръка.

Прекосиха паркинга. Ники помагаше да заобикаля локвите.

Стигнаха до колата. Той я заведе до страната на пътника и пусна ръката й, едва когато се захвана с отключването на вратата.

— Ник — започна тя.

— Да — обади се той, без дори да я погледне.

— Май няма да стане.

— Какво? — той заряза вратата. Извърна се й я изгледа намръщено. — Какво каза? — опита се да надвика шумовете на бурята.