Ричард Леймън - Плът

Бавно отпи.

В далечния край на салона, от другата страна на дансинга, от тавана висеше огромен телевизионен екран. Показваше музикални видеоклипове. Звукът бе толкова висок, че ако си близо до високоговорителите, може да те подлуди.

Шумът като че ли никога не пречеше на Евън. Нея я влудяваше, но тя търпеше, и то неведнъж, само и само той да е щастлив. Той обичаше да я гледа как танцува — все я гледаше, сякаш искаше да се пресегне и да разкъса дрехите й.

Защо, по дяволите, мисля за него?

Ами ако цъфне тук?

Алисън погледна към входа.

Какво ще стане, ако се появи с Морган, унищожителката на органи, и ме завари да седя тук сама като кукувица? Чудничко щеше да се получи, няма що.

Ето още една причина да се маха.

Тя отново напълни халбата.

По-добре да се успокои.

Алисън погледна отново към видеоекрана. Плешива жена, препасана през кръста и гърдите с леопардова кожа, се извиваше и гърчеше под звуците на музиката. Кожата й беше блестящо синя (същият цвят като нощницата ми, помисли си Алисън. Онази нощница, в която лекето Евън никога няма да ме види.). Около крака на виещата се „синя“ жена имаше змия. Главата на влечугото изчезна зад бедрото й и се появи отново при слабините. Змията се плъзна по-нагоре като опашката й се придвижваше по бедрото, а дебелото й тяло се търкаше в леопардовата кожа. Жената очевидно потреперваше от страст.

Господи, помисли си Алисън.

Тя отпи от бирата, без да може да откъсне поглед от екрана.

Змията продължи да се вие по голото тяло на жената и се качваше все по-нагоре и по-нагоре. Главата се появи под мишницата на жената. Влечугото бавно се придвижи по гърдите на танцьорката. Опашката все още се плъзгаше по лявата гърда, когато главата на животното се появи до шията на жената. Танцьорката се огъваше и триеше с ръце корема си (вместо там, където наистина би искала — ала продуцентите очевидно се страхуваха от прекаляване, — помисли си Алисън). После извърна глава и поднесе на змията издадените си напред устни.

— Извинявай.

Алисън подскочи.

Млад мъж стоеше пред масата й. Изненада се, че не го бе забелязала да се приближава.

— Съжалявам, ако те стреснах.

— Няма нищо.

— Страхотен клип, нали?

Тя усети как се изчервява. Устата й пресъхна. Отпи от бирата.

— Малко са попрекалили — тихо рече тя.

— С някого ли си?

— Не.

— Може ли да се присъединя към теб?

Алисън не го беше виждала. Изглеждаше по-зрял от повечето студенти и по-добре облечен — с панталони и бял пуловер. Вместо бира държеше коктейл — вероятно мартини.

Реши, че е студент по право.

— Някакъв тип отмъкна другия стол — обясни тя.

— Няма проблеми — отвърна той и се отправи нанякъде.

След малко се върна със стол и се настани срещу нея на масата.

— Аз съм Ник Уинстън — представи се той и й подаде ръка.

— Алисън Сандърс — пое тя ръката му. — Право ли учиш?

— Как позна?

— Приличаш на такъв.

— Искаш да кажеш, че изглеждам стар? — попита той ухилен.

Предпочитам по-възрастните мъже, помисли си тя. Но не го каза на глас.

— Просто си по-различен от нас, останалите.

— Ти да не учиш психология?

— Защо смяташ така?

— Приличаш на такава.

— Искаш да кажеш, че съм невротичка ли?

— Не, просто си с поглед навътре.

— Не, не съм с поглед навътре. Само дето съм депресирана.

— И какво, ако мога да запитам, кара една красива и очевидно интелигентна млада жена да е депресирана?

— „Виждам се мъртва в дъжда.“

— Аха, значи студентка по английска литература.

Тя се усмихна.

— Позна.

— Наистина ли…

— Какво?

— … се виждаш мъртва в дъжда?

— Не. Но ми се дощя да кажа нещо от Хемингуей.

— Не намираш ли, че светоусещането му е малко инфантилно?

Усети как чувствата й към Ник Уинстън леко охладняват.

— Какво искаш да кажеш с това „инфантилно“?

— Е, по-специално образите на героините му. Напомнят малко на фантазиите на подрастващите. Мария, например.

— Много ми допада сцената със спалния чувал.

Ник вдигна вежди въпросително.

— Нима?

Алисън усети, че отново се изчервява.

— Искам да кажа, че според мен е романтична.

— Може и да е романтична, но определено е идеализирана до нелепост. Любила ли си се някога в спален чувал?

— Може и да съм.

— Аха, сега се правим на свенливи.

Алисън вдигна рамене и отпи. Когато отново погледна към Ник, той се взираше в очите й.

Всичко определено напредваше много бързо, помисли си тя. В какво, по дяволите, се забърквам?