Ричард Леймън - Плът

Мъжът се наведе, отвори вратичката към витринката и се пресегна. Беше едър, с дълги кафяви коси, които сякаш трябваше да компенсират плешивината на темето. Постави белезниците на тезгяха.

Роланд ги взе. Тежаха доста.

— Първокачествена стомана. Халките издържат на опън до петстотин килограма.

Роланд кимна и дръпна халките. Свързващата верига се опъна.

— Колко струват?

— Двадесет и четири и петдесет. Интересува ли ви калъф за тях?

— Не. Няма нужда.

— Желаете ли нещо друго? Имаме разпродажба на военни ножове. Обикновено струват четиридесет и девет и деветдесет и пет. Много са хубави. Искате ли да ги видите?

Роланд поклати глава.

— Не, благодаря.

— В брой ли ще платите или с кредитна карта?

Това беше всичко. Никакви неудобни въпроси, никакви излишни коментари. Облекчен, Роланд напусна магазина с покупката.

И зърна Силия. Ето едно момиче, върху което би искал да изпробва белезниците. А и върху другото — онова с гащеризона. Представи си как стяга ръцете й с белезници зад гърба и дърпа ципа на гащеризона надолу, чак под кръста.

О, да. И двете си ги биваше. Само да им нахлузи белезниците и те оставаха на неговата милост.

Но не ги беше купил за това. Така и така никога нямаше да посмее да го направи.

Не съм луд, беше си помислил той.

Закупи белезниците само заради баса. С тях нищо не може да му попречи да спечели… Стига само да има достатъчно здрав предмет вътре в ресторанта, за който да ги захване. Няма начин да няма.

Дръжката на врата. Тръба. Все ще има нещо.

Идеята му беше блестяща.

Седнал в тъмнината и вързан към подпората за крака на бара, Роланд откри обаче, че идеята му може и да не е толкова брилянтна. Ами ако нещо стане и той трябва непременно да излезе?

Пожар, например?

Хубаво, че беше духнал свещите.

Няма да избухне пожар, успокояваше се той. Не се тревожи.

Но как да не се тревожи?

Ако Дана например подпали мястото, за да го принуди да излезе и да не спечели облога? Не. Тя не беше чак толкова откачена. Но не беше и малко луда. Сети се какво направи в киното. Той се пресегна през нея да вземе от пуканките, които бяха при Джейсън. Неволно докосна гърдите й и тя изсипа кока-колата в скута му. Или когато отидоха на автокиното и тя го убеди да се скрие в багажника на колата, за да влезе гратис. После придума Джейсън да не го пуска и Роланд прекара заключен повече от час.

Наистина ме мрази, помисли си Роланд. Но чак пък да подпали мястото… Това е прекалено налудничаво дори за Дана.

Може би.

Или пък може направо да си тръгне.

Не. Иска да си получи снимките. Ще дойде за тях.

Но това не означава, че ще ми даде ключа.

Когато ме завари заключен тук, може просто да си вземе снимките и да изчезне. Или нещо по-лошо.

Устата на Роланд пресъхна. Сякаш студена ръка го стисна за стомаха.

Ще бъда зависим изцяло от нейната милост.

Боже, какво ли ще му стори?

Дори не става въпрос дали ще му направи нещо, а по-скоро — какво?

Имаш цяла нощ на разположение, за да го измислиш.

Защо не се сетих, преди да се заключа към шибаната подпора?

Той дръпна лявата си ръка. Стоманата издрънча и халката се впи болезнено в китката му.

Петстотин килограма. Толкова са нужни, за да се счупи веригата между халките, беше казал продавачът.

Роланд опипа пода около себе си. Напипа фенерчето, вдигна го и насочи светлината към масичката. Бутилките проблеснаха. Ключето беше някъде там.

Масичката бе на около три метра вляво.

Придвижи халката на заключената си лява ръка по подпората. Чу се ужасно стържене на метал в метал, което го накара да потрепери. Но все пак се движеше. Като приплъзва халката, ще успее да се приближи до масичката. След което може да се опита с крак да я придърпа към себе си и да вземе ключето.

Заслужава да се опита, помисли си той.

Ами облога?

Няма проблеми.

Роланд се ухили.

Само да се добера до ключето и оставам. Опечена работа.

Напълно опечена. Защото изведнъж си даде сметка, че вече не го е страх толкова от ресторанта. Единствено се плашеше, че на зазоряване Дана ще влезе и ще го завари вързан с белезниците за подпората под барплота.

Ще взема проклетото ключе, реши той.

Отмести се встрани от спалния чувал. Гърбът му се опираше о гладката дървена повърхност под барплота, а лявата му ръка примъкваше заключената халка по подпората с ужасен шум. Шум, който караше зъбите му да изтръпват. Стържене, което опъваше нервите му, сякаш някой прокарва нокът по училищна черна дъска.