Ричард Леймън - Плът

При мивките се наведе напред и се огледа в огледалото. Късите й коси бяха малко сплескани от шапката. Прокара пръсти през тях, разтърси глава и прецени, че изглежда добре. Очите й все още бяха леко зачервени от плача, който му удари, след като напусна заведението на Габи. От вървенето пеша под дъжда обаче бузите й порозовяха.

Гащеризонът беше опънат върху гърдите й. Зърната леко надигаха плата. Зачуди се дали да не сложи отново сутиена. Наистина ли искаше да се появи така в бара?

По дяволите — защо не? Нека има какво да гледат типовете.

А и усещането от допира на мекия топъл плат върху голите й гърди беше много приятно.

Потрепери, докато сваляше ципа. В огледалото видя бледата кожа под гръдната си кост да се надига и спада в ритъм с ударите на сърцето.

Взря се в очите си.

Наистина ли ще го направиш, питаше се тя.

Точно така. Тази игра може да се играе от двама.

Това е лудост.

Не, не е. Щом Евън не ме иска, някой друг ще ме поиска. Така му се пада на копелето.

Но ципът наистина беше прекалено смъкнат. Ако й се наложи да се наведе, всички наоколо ще видят прелестите й. Преди да метне сакчето през рамо и да излезе от помещението, го вдигна няколко сантиметра.

Както обикновено при Уоли беше препълнено и шумно. Студентите идваха да пият тук и затова тя познаваше повечето редовни клиенти. Поздрави няколко приятели, докато си пробиваше път към бара. Някои я попитаха къде е Евън и тя отговори „Зает е“. Това донякъде си беше самата истина.

Опита се да избегне Джоан Пенсън, която точно се отдалечаваше от бара с кана наливна бира. Джоан обаче я видя и се ухили.

— Здрасти. Как си?

— Горе-долу.

— Къде е любимият?

— Страх го е да излиза в дъжда. Виждала ли си Силия?

— Разминахте се. Пое нанякъде с Дани Гард и още един. Хайде. Ще се видим — каза Джоан, преди да се разделят.

Алисън се нареди зад някакъв мъж, който чакаше да поръча.

Даде си сметка, че бе очаквала Силия да е тук. Подкрепата на приятелката й щеше да й е добре дошла. От друга страна си представяше реакцията на Силия. „Не щеш да го правиш, момиче. Не си такава. Знам, че те боли, но нищо няма да промениш като се предложиш на първия, който ти се усмихне. Повярвай ми — ще съжаляваш!“

И какво, ако съжалявам?

Просто искаш да му го върнеш, помисли си тя. Падаш до неговото равнище.

Може би най-добре е да изпия една-две бири и да си вървя вкъщи.

Кого се опитваш да метнеш?

Добре де. Ще видим какво ще излезе. Някакви възражения?

Мъжът пред нея се отмести. Беше ред на Алисън.

— Халба бира. Не. По-добре — кана.

Постави сакчето си на тезгяха и изрови портмонето от чантата, докато изпълняваха поръчката й. Плати, нахлузи дръжката на сакчето през врата, за да са свободни ръцете й, взе каната и заскрежената халба и се обърна.

Придвижването през тълпата бе истинско изпитание. Алисън кимаше, усмихваше се, казваше „Здрасти“ на хора, които познаваше, и „Извинявайте“ на непознати, промушваше се между тях, стараеше се да не разлее техните или своето питиета и накрая намери свободна маса в предната част на заведението. Беше малка кръгла маса е два стола. Тя остави нещата си и седна с лице към тълпата.

Едва напълни халбата и отпи, когато забеляза нервно усмихнат мъж да се насочва към нея.

Е, не ми отне много време, помисли си тя.

Сърцето й заби по-бързо, докато той се приближаваше. Беше го виждала из университетското градче, но не знаеше името му. Беше висок и слаб, с момчешко лице и едва забележими мустачки.

За да не си личи, че проявява интерес, Алисън сведе поглед към чашата си.

Не съм сигурна дали искам да го направя, помисли си тя.

— Извинявай… — започна той.

Тя го погледна. Усмихна се и го поздрави:

— Здравей.

Той потупа свободния стол.

— Седи ли някой тук?

Тя поклати глава.

— Мога ли да го взема?

Чувствайки се доста глупаво, тя кимна.

— Благодаря — каза той.

Алисън го наблюдаваше как отнася стола до близката маса, където се настани сред приятелите си. Знаеше, че се е изчервила.

— Чудесно — промърмори тя.

Единственото, което той искаше, бе проклетият стол.

А сега, като останах без него, ако някой се излъже да дойде все пак, няма да има къде да седне.

Най-добре е да се омитам оттук.

Не мога да оставя толкова бира.

Дай каната на някой. Направи подарък.

Излей я на главата на този глупак.

Вместо това тя изпи съдържанието на халбата, напълни я отново и се предупреди да не се налива. Цялата работа и така и така не е кой знае колко сигурна, та остава и да се напия, помисли си тя. Карай по-спокойно.